Година след земетресението Хаити е все още в развалини

Една година след земетресението, което опустоши Хаити, интензивните усилия за оказване на помощ все още не дават осезаеми резултати, докато холерата, изнасилванията и отчаянието са се превърнали в реалност.

На страната бяха обещани близо 11 млрд. долара помощи през следващите 10 години, но голяма част от тези пари тепърва трябва да пристигне, тъй като вече се проявяват съмнения заради корупцията в правителството и продължаващите бунтове след оспорваните избори през ноември.

А в центъра на Порт-о-пренс президентският дворец продължава да е в развалини. Съществувалото преди огромно зелено пространство зад дворцовия комплекс днес е море от палатки.

След толкова много месеци купчините камъни, дърво и огънати метални скелети, представлявали някога домове и офиси, продължават да задръстват улиците и стърчат между оцелелите домове като изгнили зъби.

За мнозина вината за всичко това е на близо 4-те хиляди международни хуманитарни агенции, който действат в страната.

"Никой не знае какво вършат те, никой не знае кой ги изпраща, никой не знае с какви пари разполагат, никой не знае в коя област имат намерение да действат", заяви социологът и университетски преподавател Даниел Суплис.

Той обвинява и правителството на Хаити, че не прави практически нищо да ускори процеса на възстановяване на страната. Най-острите му критики са насочени към 12-те хил. военни от силите на ООН за поддържане на мира, чиято издръжка струва над 600 млн. долара на година.

"Те са тук, за да поддържат сигурността - а както се вижда, сигурност няма. Нещата никога не са били толкова зле, колкото са сега", твърди Суплис.

"Те са тук уж, за да строят наново - а както виждате, нищо не се строи. А най-лошото е, че те разтуриха държавата. Това си е чиста окупация", добавя Суплис.

По стените на сградите в столицата могат да се видят множество ярки цветни петна. Зеленият цвят означава, че в сградата може да се живее. Жълтото означава, че има нужда от ремонт, а червеното - че сградата просто трябва да бъде разрушена.

Проблемът е, че почти не се виждат признаци за ремонти на повредени сгради или за разрушаване на опасните постройки. Малко са и хората, които се връщат да живеят в домовете, обявени за безопасни.

Мнозина се страхуват да се върнат, а други просто не могат да си го позволят - в това число и президентският съветник Жан Ренал Клеризм, който заема един от най-добре платените постове в страната.

"Живея под наем. Искам да се преместя, но ми искат 2 хил. долара наем. Това е повече от половината ми заплата", твърди той.

"Когато има чужденци, цените скачат и местните не могат да си позволят да ги плащат", добавя Клеризм.

Освен че тласкат цените нагоре, твърди той, членовете на чуждестранните хуманитарни организации всъщност окуражават колкото е възможно повече хора да живеят в лагерите, като съсредоточават практически всичките си услуги около тях.

Гневът е стаен в огромния лагер в района Пентионвил -

бивше игрище за голф, което сега е дом за 40-50 хил. души. Ако се съди от множеството указателни табели, табла и плакати, в лагера няма недостиг на хуманитарни организации. Но след една година под брезент и прокъсани найлони хората тук вече не се впечатляват от оказваната им "помощ".

"Понякога се ядосвам, защото спим под найлони и ставаме вир вода, когато вали дъжд. Живеем в кал и в боклуци", твърди Огюст Касандра, 18-годишна майка на двегодишно момче, която чака второ дете.

"Много хора казват, че неправителствените организации получават много пари. Според мен те никога не правят нищо за нас", казва тя.

Въоръжен с мегафон, служител на "Оксфам" обикаля мизерния и потискащ лагер и дава съвети как да се пази хигиена. Холерата, която досега у причинила смъртта на 3400 души тук, е още едно нещо, от което хората се страхуват и което го е нямало преди.

В района, където преди се е намирал Националният театър и който сега представлява огромно струпване на палатки и боклук, се промъква нова опасност, която застрашава и останалите части на страната.

Тук, твърдят местни хора, е много опасно за млади жени и момичета. Изнасилванията са ежедневие.

"Опитах се да се съпротивлявам. Един от тях ме блъсна на земята, разкъсаха дрехите ми и един от тях ме изнасили. След това дойдоха още двама . . . и нещата се повториха", разказва 22-годишната Керланж Пиер. "След като свършиха, те скъсаха платнището, под което се бях подслонила. Биха ме преди да ме изнасилят, биха ме и след това".

Керланж била принудена да прекара няколко седмици на това място с новороденото си бебе преди най-сетне да получи помощ от "Кофавив", местна организация за оказване на помощ на жертви на изнасилване.

Според Амнести интернешънъл, която миналата седмица публикува доклад за изнасилванията в лагерите, само през първите пет месеца след земетресението са били регистрирани 250 нападения с цел изнасилване.

"Големият проблем в лагерите е, че те не са добре осветени през нощта, когато всъщност се случват повечето изнасилвания", изтъкна Мари Делва, която е говорител на Кофавив и самата е жертва на изнасилване.

"Понякога се сблъскваме със случаи на изнасилване на четири или петгодишни момичета", посочва тя.

Онова, което всички тук искат, е план за възстановяване

и признаци, че нещата вървят към подобряване. Докато самият аз бях в Хаити, там пристигна специалният пратеник на президента на САЩ за Хаити Бил Клинтън.

Клинтън, който е и съпредседател на Временната комисия за възстановяване на Хаити - органът, който решава как да се разпределят средствата за възстановяване - призова към търпение.

Но търпението като че ли вече се е изпарило.

"Има ли въобще план?", пита риторично бившата министър-председателка на Хаити Мишел Пиер Луис.

"Одобрени са множество проекти. Но има ли съгласуваност между тях? Какъв е планът за възстановяване, за който хората говорят? Дори да има такъв, то аз не съм чувала за него", заяви тя.