Ск ката, която Ратко Младич хвърли върху Босна, не изчезва вече 20 години откакто той поведе сръбските военни сили в най-кървавия конфликт на Европа след Втората световна война.
Босненските сърби го почитат заради неговата отдаденост към провалената им кауза, босненските мюсюлмани се отвращават от жестокостта му, а духът на столицата, която те някога споделяха мирно, беше унищожен завинаги.
Сараево и цяла Босна са едно по-тъжно място
- с нарушени функции, обитавано от омразата, посята по време на войната, която ще продължи с поколения.
Младич, който бе арестуван миналия четвъртък след 16 години в укриване, надвисна като страшна сянка след първия масивен артилерийски огън на силите му от хълмовете над Сараево срещу гражданите на града, в един слънчев ден през април 1992 г.
Преди войната подходът "живей и остави другите да живеят" в Сараево бе пример за идеала на тогавашна Югославия.
Сърби, хървати и бошняци живееха заедно от люлката до гроба.
Те също така се женеха помежду си - според преброяване от 1991 г. преди войната да започне, 51 процента от браковете в Сараево са били смесени.
Празнуваха заедно рождените си дни, заедно скърбяха на погребения. Нямаше забранено място за никого, а градът беше център на мултиетническо изобразително изкуство, музика и литература, което го превърна в културна столица на Югославия.
Градът остана толерантен, дори когато страната започна да се разпада по етнически линии, но към края на 1992 г., както Босна, една от бившите югорепублики, така и нейната столица бяха засмукани във водовъртежа.
Жителите на Сараево се струпваха в мазетата, за да избягат от артилерийския огън на Младич, докато той се наслаждаваше на своята мощ. "Изгорете мозъците им", крещеше той, докато хората му се целеха в почти беззащитния град от хълмовете над него. Към края на войната три години по-късно Сараево беше само опожарени развалини.
За повечето бошняци Младич споделя вината заедно с бившия югопрезидент Слободан Милошевич и Радован Караджич, босненския сръбски лидер, сега съден от трибунала на ООН за военните престъпления в бивша Югославия.
Бакир Изетбегович, синът на лидера на бошняците по време на войната Алия Изетбегович, описва Младич като
страхливец, избил хиляди, който не е имал "смелостта да се изправи срещу обвиненията".
Много босненски сърби обаче бяха изумени от ареста на Младич, мъжът, който те някога се надяваха, че ще осъществи мечтата им за отделяне от Босна и съюзяване със съседна Сърбия. Сега Босна е разделена на Република Сръбска, която все още се стреми към независимост, цел, която спомогна за избухването на войната, и Мюсюлманско-хърватска федерация, противопоставяща се на разделението.
"Мнозинството от босненските сърби подкрепят Младич, както вероятно и половината Сърбия," заяви Тийо Младич, пръв братовчед на Младич от село Божановичи в Източна Босна, откъдето Младич е родом.
"Бесен съм," казва жител на Лазарево в Сърбия - селото, където Младич беше арестуван. Той се представи само като Зоран, страхувайки се от отмъщение. "Арестуваха нашия герой," добавя Зоран, въпреки че и той, и съселяните му твърдят, че са нямали представа, че Младич живее сред тях.
Поддържани от правителството в Белград и международно подкрепяни от Русия, с чувство за историческа несправедливост, босненските сърби често бяха по-агресивно националистически настроени от братовчедите им в самата Сърбия. Същевременно те изиграха цинична роля, като преговаряха за мир, вдигнаха, а после наложиха отново блокадата на мюсюлмански градове и се престориха на жертви.
Много босненски сръбски лидери гледат на войната като на грубо, но необходимо средство за постигане на целите си. Но широкоплещестият Младич, бивш офицер от югославската армия, изглежда се забавляваше да използва конфликта като сцена на кървави ексцесии, включващи и, най-долното, завземането на Сребреница.
Броени часове преди да нареди избиването на хиляди мъже, жени и деца в босненския град през юли 1995 г., Младич раздаваше бонбони на децата в града и дори потупа едно от тях по главата. Телевизионни кадри от тази сцена запечатаха цинизма му пред света.
Арестът на Младич се забави твърде дълго, заяви адм. Лейтън Смит, който като командващ съюзните сили в Югоизточна Европа ръководеше прилагането на забраната на НАТО за полети над Босна и кампанията по бомбардирането.
"Никога не съм се срещал с него, никога не съм го наричал генерал, защото според мен
той е един касапин и животно",
заяви Смит от дома си в Северна Каролина.
Младич обаче беше идеализиран от своите военни и като цяло от босненските сърби, които го благославяха като герой, роден, за да спаси сърбите от господството на бошняците.
Репортери, пресекли фронтовата линия и дръзнали да влязат в контролирани от сърбите босненски села, са били канени да пресушат чаша сливова ракия за здравето на Младич, независимо от часа на деня. Отказът не е бил препоръчителен.
За външните
Младич беше самовлюбен човек - арогантен, студен и презрителен.
Облечен в зеленикава униформа и с твърдата си фуражка на главата, той изпитваше удоволствие да обижда и да кара европейските и международни мирни посредници да чакат.
Към жертвите си бошняци той не изпитваше състрадание и ги наричаше турци заради мюсюлманското им наследство. Под негово командване селата бяха "прочиствани" от хървати и мюсюлмани.
Изнасилването стана военно оръжие. Съседи опожаряваха съседските къщи и ферми. В европейския пейзаж отново изникнаха лагери за интерниране подобни на концентрационните лагери на нацистите.
Сърбите също страдаха. Селата им бяха етнически прочиствани, а жените им изнасилвани от врага - понякога бошняци, понякога босненски хървати.
И все пак численото изражение на войната, отнела живота на 110 хиляди души в добавка с 10 хиляди, които все още се водят за изчезнали, показва, че главните жертви в Сараево, Сребреница и навсякъде другаде са бошняците, които станаха мишена на Младич и лоялните към него, обзети от
престъпна енергия, понякога неописуема.
Много от войниците му обещаваха да го последват в смъртта. Млади мъже от Сърбия пътуваха с часове от Белград през почивните дни на ужасяващо поклонение към войниците, командвани от Младич, на планински редут в Пале. Виждаха облак дим, чуваха тътена на снарядите, които се взривяваха долу, и крещяха от радост.
В долината под тези хълмове жителите на Сараево страдаха в продължение на дни, седмици, а после месеци и години. Храната стана оскъдна, а после и питейната вода, и бензинът. Обезболяващите свършиха, а болниците започнаха да ампутират без упойка крайниците, осакатени от шрапнел.
Възрастни жени, изгърбени от товара на бутилките вода на гърбовете си, бяха лесни обекти за прицел за снайперистите на Младич. Журналисти, хуманитарни работници и други чужденци, оказали се в разгара на войната заради професиите си, също ставаха мишена.
Ежедневните пътувания станаха нещо нормално по "Снайперистката алея" - главен път, силно уязвим за куршумите на сръбски стрелци, по който най-бързо можеше да се стигне от източната до западната част на Сараево.
Репортери предприемаха будещи страх пътувания на влизане и излизане от Сараево по тези хълмове, контролирани от Младич, а колите им вдигаха облаци прах зад себе си, понякога малко пред куршумите на автоматите.
Веднъж жителите на града се втурнаха към хеликоптер, боядисан в бяло, характерния за умиротворителите на ООН цвят, смятайки, че той носи храна, но върху тях се изсипа град от ръчни гранати, хвърлени от вертолета. Беше сръбски хеликоптер, боядисан в бяло.
Радостта от залавянето на Младич беше смесена със спомени за ужасите,
дълбоко запечатани в психиката на онези, които са ги преживели заради него.
Архитект Сафет Башич си спомня за "момче, което взело самун хляб при раздаването му, а после седнало на тротоара и му казало, че трябва да го сподели с още петима души в семейството си, но мечтае да отвори уста и да погълне целия хляб наведнъж".
Башич потръпва, когато си спомня "развалените бисквити", раздавани от местни и международни хуманитарни организации. "Срокът на годност беше изтекъл преди години, но ние ги ядяхме. Воняха. И рибата от онези консерви. Всеки ден едно и също ядене. Онази ужасна консервирана риба. Аз я ядях, но и тя ме ядеше..."
Източник:
ЕПА/БГНЕС
