Приказка за два вулкана

О�п планетарна гледна точка това, което се отвори миналия месец под ледника Ейяфятлайокутл в Южна Исландия, когато отдавна заспал вулкан изригна отново след близо 200 години покой, беше само една точица.

Колкото и незначителна да е тази пукнатина в земната обвивка обаче, милиони хора бяха внезапно засегнати от нея.

Северноатлантическите ветрове промениха посоката си само с няколко градуса и изведнъж в Северна Европа настана транспортна катастрофа.

Въздушният транспорт беше прекъснат безусловно, небесата се опразниха от самолети, които не могат да летят през високите въздушни течения, разнасящи силно разяждащ прахообразен силициев диоксид.

Последният път, когато светът е бил толкова силно засегнат от подобно явление е през 1883 г., когато приблизително също толкова малка цепнатина в земната кора се отваря

на остров Кракатау (Кракатоа), между Ява и Суматра, в днешна Индонезия

Около 40 хил. души загиват като следствие от това изригване - то е много по-опустошително и на много по-населено място.

Облаците прах, изхвърлени в стратосферата, засягат цялата планета до края на годината с не по-малка сила, като изключим това, че ефектът от изригването е напълно различен.

Докато исландският вулкан предизвика вълна от високотехнологична паника, изригването край Ява породило нещо добро и много красиво - феерии от светлина и цветове по целия свят, пред които хората застивали слисани и възхитени.

Ако вулканът в Исландия предизвика шок, вулканът в Индонезия всял ужас. А дори пепелта от Ейяфятлайокутл да е причинила на бизнеса загуби за милиони, прахът, изхвърлен от Кракатау, оставил на света не само забележително наследство от незабравимо изкуство, но също така направил възможно

едно голямо откритие в науката за атмосферата

През есента на 1883 г. в небето настъпили причудливи промени. Луната изглеждала синя, а понякога - зелена.

Пожарникарите в Ню Йорк и по други места си мислели, че виждат далечни огньове, предизвикани от облаците нагорещен прах.

Ярките, прорязани от пепел залези и дъгите, които изпъстряли хоризонта след тях в пурпур, в цветовете на маракуята и червено, като месото на сьомга, са се запечатали най-дълбоко в спомените на хората.

Художниците дали най-доброто от себе си, за да запечатат това, което виждали.

Неизвестен лондончанин на име Уилям Ашкрофт, удивен от нощния светлинен феномен над Темза, правел акварелни рисунки на всеки 10 минути, вечер след вечер, като играел ролята на жива камера.

Над 500 картини на Кракатау са го надживели

Едно от платната си той озаглавил "Кърваво зарево", описвайки магията на пречупената през миниатюрните кристали светлина. Друга негова картина е озаглавена "Кехлибарено зарево".

Художници като Фредерик Чърч от школата "Хъдсън ривър" (направление в американското изобразително изкуство от XIX век, повлияно от романтизма и вдъхновено от европейските пейзажисти от XVII век - бел. прев.) също не могли да останат безучастни.

През декември, четири месеца след изригването на Кракатау, Чърч се отправил от своето имение в мавърски стил край Поукепси към езерото Онтарио и една прекрасна вечер уловил

яркия пурпурен цвят в сумрака над ледовете

в залива Шомон, като знаел много добре (понеже науката вече била установила това), че художникът, нарисувал това небе за него, бил вулкан, намиращ се на 10 хил. мили разстояние.

Друга, още по-известна картина, също изобразява ефекта от Кракатау. Нови проучвания показват, че едно десетилетие по-късно Едвард Мунк нарисувал "Викът" по спомени от вечер в Осло, когато небето било много променено от вулканичния прах.

И наистина регистрите на климата показват, че вихреното оранжево небе зад ужасеното лице прилича изключително на небето над Южна Норвегия през онази зима.

Не само изкуството е било подпомогнато от избълваните от Кракатау трилиони тонове силициева пепел. Вулканът оставил дълбока следа и в науката.

По-тежкият прах от Кракатау бавно се посипал по земята, покривайки с фин пласт кораби и градове на хиляди километри разстояние. Микроскопичните частици от стените на вулкана обаче

изобщо не паднали на земята

Напротив, те били отнесени дори по-нависоко и накрая започнали да обикалят света с години, носейки се по опасващи планетата въздушни течения, за чието съществуване дотогава никой дори не подозирал.

Метеоролозите грижливо отбелязвали, когато небето в определени градове било озарявано и оцветявано от носещите се високо над земята облаци прах и направили карта, която показва как точно тези течения обикалят планетата.

Първоначално те нарекли феномена "Екваториално димно течение". Днес, разбира се, то е известно като "струйно течение". Това може би е най-значимото откритие, завещано от Кракатау.

Това наследство, както и картините на нощното небе, някак е останало по-паметно от отменянето на полети на летищата в Лондон, което може би ще бъде най-трайният спомен в общественото съзнание за малкия вулкан, изригнал от южния край на Исландия.

-----
* Саймън Уинчестър е автор на "Кракатау: Денят, в който светът експлодира" (Krakatoa: The Day the World Exploded) и все още неиздадената "Атлантикът: Биографията на един океан".