Изгледите през 2015 г. Афганистан да има способно да се грижи за отбраната на страната правителство са напълно нереалистични, а ключовия въпрос влизане в преговори с талибаните отново бе изоставен.
Талибаните поддържат методично стратегията си за задушаване на съюзническите сили, която вече застрашава основите на режима. Несигурността е толкова голяма, че пътят от столицата до третия по големина афганистански град Мазар-и-Шариф редовно бива отрязван от бунтовниците и е опасен за чужденците.
Движението по пътя към втория по големина град Кандахар е забранен от години.
Присъствието на талибаните в Североизточен Афганистан е значително, включително в зони, които не са пущунски, а това показва, че талибаните проникват и в спокойни досега райони.
Зле планираната операция в Марджа завърши с предвидим провал на американските сили, което поставя под въпрос самите принципи на борбата с екстремистите, водена от НАТО.
Талибаните се сражават ожесточено срещу американските войски в района на Кандахар и систематично убиват всички по-видни фигури, които искат да работят с коалицията.
Поради строгите разпоредби за ограничаване на цивилните жертви, западните войници откриват и унищожават много малко бунтовници, а търпят значителни загуби. Със 102 жертви през юни доближаваме равнището на загиналите в Ирак в най-ожесточената фаза от войната.
Докато афганистанското правителство контролира все по-ограничена територия, създадените от талибаните паралелни структури бързо се развиват. Ядрото на антиталибанската стратегия - убеждаването на населението да подкрепя правителството - при тези условия не работи.
Противно на "мантрата" на коалицията, настоящите загуби не предвещават подобрение догодина, тъй като бунтовниците разгърнаха операциите си върху почти цялата територия и може да се окажат в позиция да печелят тактически победи.
Непопулярност
Формулирайки принципа за предаване на войната в афганистански ръце в рамките на четири години, коалицията проявява откровено призната, поне в частни разговори, липса на реализъм. За този срок афганистанската армия все още няма да е в състояние да се справи с на настъпление на талибаните.
Увеличаването на числеността на войниците и полицаите не бива да скрива недостатъчната подготовка (главно при офицерите) и значението на прехвърлянето на правомощията.
Най-опасно обаче е отсъствието на политически перспективи. Уволняването на министъра на вътрешните работи и на шефа на разузнаването - близки на НАТО - е признак за нарасналата самостоятелност на Карзай. Тя обаче не се изразява в по-голямо доверие в афганистанското правителство.
Кабинетът се затваря във все по-тесни кръгове, разпада се и подкрепата сред не-пущунските етнически общности, които се опасяват от постепенно изтласкване от инстанциите, вземащи решения. Непопулярността на Карзай достигна връхната си точка както сред пущуните, така и сред другите етнически групи.
Нека припомним, че през август миналата година за него гласуваха по-малко от 15% от афганистанците. Нищо не подсказва, че през 2014 г. режимът ще е по-малко корумпиран или ще се радва на всенародна подкрепа.
Насрочените за септември парламентарни избори ни най-малко няма да отговарят на демократичните норми и следващият парламент вероятно ще е още по-корумпиран и подвластен на непотизма.
Политически диалог
В този контекст идеята за амнистиране на талибаните (ако сложат оръжие, приемат конституцията и т.н.) отразява един, меко казано, малко оптимистичен прочит на силовите взаимоотношения. При това президентът Карзай не успява да започне преговори с бунтовниците поради слабостта си.
Истината е, че ако не бъде подета никаква инициатива, талибаните ще превземат Кабул с военна сила още с изтеглянето на чуждестранните войски. И да не се заблуждаваме: изтеглянето ще се състои независимо от военната ситуация на място, тъй като общественото мнение се настройва все повече срещу тази война (това важи за три четвърти от общественото мнение в Европа).
Катастрофална развръзка, като превземането на Кабул от талибаните, би могла да се избегне единствено чрез политически диалог. Талибаните ще предпочетат всъщност постигнато със споразумение решение, отколкото отново да се окажат пария на международната сцена, както бе през 90-те години на миналия век.
Предвкусвайки победата си, талибаните искат още отсега да си изградят имидж на отговорна организация, поради което като цяло се отнасят не така строго с населението и понякога нямат нищо против да позволят на неправителствените организации да работят в зоните, които контролират.
Ако преговорите се водят както трябва, западните страни могат да се надяват на международни гаранции от страна на коалиционно правителство, най-вече, че Ал Кайда няма да се завърне.
Освен, че изразява стратегия, отказът да се преговаря е свързан и с изискванията на американската вътрешна политика. Хилари Клинтън не си представя преговори с организация, отговорна за жестоки посегателства върху човешките права на жените, а Белият дом се колебае пред политическия риск и възможните нападки от страна на републиканците.
Европейските страни и, поне засега, новата дипломация на ЕС нямат необходимата тежест, за да се разграничат от американската политика.
Парализата, до която се стига в резултат на това, ни приближава с всеки изминал ден до непредотвратимото.
-----------------
Авторът на тази статия Жил Доронсоро е гост-изследовател във вашингтонската Фондация "Карнеги" за световен мир. Изследванията му са свързани с политическата ситуация в Афганистан и кюрдския въпрос в Турция.
Източник: lemonde.fr / Превод БТА
Последвайте ни
