М алко след като кацнах в Багдад за първи път през януари 2004 г., американските разузнавателни служби прихванаха писмо от Айман ал-Зауахири (заместник на Осама бин Ладен) до Абу Мусаб ал-Заркауи, лидера на „Ал Кайда“ в Ирак. В писмото се обсъждаше използването на безмилостно насилие за създаването на ислямски халифат – първо в Ирак, а впоследствие и в целия Близък изток.
„В момента се води най-великата битка на исляма в тази епоха“, пишеше Зауахири. Съединените щати дадоха гласност на писмото, но малцина приеха сериозно идеята, че „Ал Кайда“ може да откъсне и да управлява територия в сърцето на арабския свят.
Десет години по-години по-късно отново бях в Багдад, когато наследникът на Заркауи – Абу Бакр ал-Багдади – превзе втория по големина град в Ирак и обяви халифат, обхващащ територия с размерите на щата Индиана, в който милиони хора живееха под негова власт. Прекарахме следващото десетилетие в неговото демонтиране, пише Брет Макгърк – анализатор по глобални въпроси на CNN, заемал висши позиции в сферата на националната сигурност при президентите Джордж У. Буш, Барак Обама, Доналд Тръмп и Джо Байдън..
Този урок ми остана за цял живот: когато лидери открито декларират дългосрочни идеологически цели и многократно демонстрират готовност да използват насилие, за да ги постигнат, трябва да ги приемаме сериозно. Този урок важи изцяло и за Иран.
Различни президенти, едно и също предизвикателство
В продължение на почти пет десетилетия американските президенти и от двете партии подхождат към Иран с различни комбинации от дипломация, санкции, възпиране и военна сила. И въпреки това конфликтът между САЩ и Ислямската република продължава, тъй като основният двигател на поведението на Иран остава забележително постоянен: самата революционна идеология на Ислямската република.
Дебатът във Вашингтон често се фокусира върху тактиката. Демократите са склонни да дават приоритет на дипломацията и посочват ядреното споразумение на президента Барак Обама с Техеран от 2015 г. като най-добрия наличен механизъм за ограничаване на ядрените амбиции на Иран и избягване на война. Републиканците често предпочитат кампании за „максимален натиск“ и военно възпиране, с аргумента, че Иран експлоатира дипломатическите договорености, докато същевременно продължава регионалната си агресия.
И двата аргумента съдържат доза истина. Нито един от тях обаче не обяснява напълно непреходността на проблема. Общата нишка не са променящите се политически ветрове във Вашингтон, а по-скоро трайната природа на иранския режим и целите, заложени в Ислямската република още от 1979 г.
Нищо от това, което според съобщенията президентът Доналд Тръмп обсъжда с Иран в момента – транзакционна сделка за отваряне на Ормузкия проток и евентуално налагане на нови ядрени ограничения – няма да промени този твърдо установен 47-годишен курс.
Идеологията на Ислямската република
Конституцията на Иран отрежда на Корпуса на пазителите на ислямската революция (Кпир) не просто отбранителна военна роля, а това, което тя нарича „идеологическа мисия на джихад по Божия път“. В течение на десетилетия революционното ръководство на Иран тълкува тази мисия като разширяване на иранското влияние в Близкия изток, изгонване на САЩ от региона и подкрепа за въоръжени движения, посветени на унищожаването на Израел.
Тези цели надживяха американски и ирански президенти, икономически кризи, кампании за санкции и дипломатически прозорци. Те обясняват модела на атаки, вземане на заложници, тероризъм и прокси войни, който определя отношенията на Иран със САЩ от превземането на американското посолство в Техеран през 1979 г. насам. Те обясняват и трайните инвестиции на Иран в милитаристични организации в целия регион, включително „Хизбула“, „Хамас“, „Палестински ислямски джихад“, иракските милиции и хутите.
Кпир беше специално създаден, за да пази революцията у дома и да я разпространява в чужбина. Неговото външно оперативно крило, „Силите Кудс“, прекара десетилетия в изграждане на мрежи от въоръжени партньори, способни да проектират иранското влияние далеч извън границите на страната.
В различни моменти американските политици се надяваха, че революционният устрем на Иран може да се смекчи в замяна на икономически възможности и реинтеграция в международната система. Тази надежда беше част от стратегическата логика зад ядреното споразумение на администрацията на Обама.
Съвместният всеобхватен план за действие (СВПД) наложи сериозни ограничения върху ядрената програма на Иран за определен период и в този смисъл беше постижение. Но той не промени регионалното поведение или революционните цели на Иран. В някои отношения Техеран, залят с нови икономически ресурси, изглеждаше все по-уверен след това.
Малко след сключването на споразумението Върховният лидер Али Хаменей отхвърли предположенията, че позицията на Иран спрямо Израел или САЩ ще омекне. Той публично прогнозира, че Израел няма да съществува след 25 години, и обеща продължаваща съпротива в целия регион.
Подобно на думите на Зауахири, това изказване не беше просто реторичен театър. То съвпадаше напълно с траекторията, която Иран следваше от десетилетия.
7 октомври като кулминация
Събитията от 7 октомври 2023 г. бяха най-ясната проява на тази траектория до момента. „Хамас“, въоръжаван, финансиран и подкрепян от Иран в продължение на много години, предприе най-смъртоносната атака в историята на Израел, убивайки повече от 1200 души и вземайки над 250 заложници. Повечето правителства по света осъдиха тези жестокости. Иранското ръководство обаче ги отпразнува, описвайки ги като акт на съпротива срещу Израел.
В рамките на броени дни подкрепяните от Иран групировки в целия регион се включиха в конфликта. „Хизбула“ започна да изстрелва ракети от Ливан към Северен Израел. Подкрепяните от Иран милиции в Ирак и Сирия предприеха многократни атаки срещу американските сили. Хутите в Йемен започнаха да вземат на прицел търговски кораби и американски военноморски активи в Червено море.
Всичко това отразяваше десетилетия наред ирански инвестиции в мрежа, проектирана именно за тази цел: оказване на натиск върху Израел и САЩ на множество фронтове, като същевременно се запазва възможността за отричане на директна намеса.
В крайна сметка Иран предприе две безпрецедентни директни атаки с ракети и дронове срещу Израел от самата иранска територия – още преди Израел директно да беше атакувал Иран.
Подходът на Тръмп достига своите граници
Доналд Тръмп е първият президент, който директно взе на прицел висшето военно ръководство на Иран, а по-късно разреши военни операции в самата иранска територия.
Някои от тези действия доведоха до реални тактически резултати. Убийството на командира на „Силите Кудс“ Касем Солеймани през 2020 г. наруши регионалните операции на Иран. Последвалите удари срещу иранската военна инфраструктура и ядрени съоръжения значително деградираха части от иранските програми за ракети, дронове и ядрено развитие.
Но тактическият военен успех сам по себе си не води до стратегически резултати. Всъщност събитията от последните няколко месеца подчертаха границите на чистата военна мощ, когато тя се изправя срещу дълбоко вкоренена революционна система. Макар и разклатена, системата на Иран изглежда се е консолидирала, като водещи роли в нея заемат закоравели идеолози като Ахмад Вахиди, новият лидер на Кпир – който ръководеше „Силите Кудс“ през голяма част от 80-те и 90-те години на миналия век.
Американските тактики – военни, дипломатически, икономически – могат да бъдат ефективни за отслабване на иранските способности, но се оказаха напълно неефективни за промяна на самия идеологически курс на иранския режим.
Краят не се вижда
Дори на фона на слуховете за предстояща сделка, новият Върховен лидер на Иран удвои усилията си за постигане на целите на покойния си баща – изгонването на Америка от Близкия изток и ликвидирането на държавата Израел. „Отсега нататък“, написа той тази седмица, „Смърт за Америка“ и „Смърт за Израел“ ще бъдат общите лозунги на ислямската умма“.
За всеки случай той потвърди и обещанието на покойния си баща Израел да бъде заличен до 2040 г. – закана, която Израел няма друг избор, освен да приеме сериозно.
Израел, от своя страна, може да има ново правителство след изборите по-късно тази година, но неговата по-проактивна доктрина за сигурност след 7 октомври едва ли ще се промени. Страната ще действа срещу заплахите в момента на тяхното възникване, независимо дали са близо до границите ѝ, или в самия Иран, включително срещу иранската ракетна програма.
Съединените щати също ще действат в защита на себе си и на своите интереси. Тази седмица, дори докато Вашингтон и Техеран преговаряха за повторното отваряне на Ормузкия проток, Кпир беше заловен да залага нови мини в протока – което доведе до военен сблъсък.
Тази реалност – определящата идеология на Иран, склонността на Израел да действа срещу възприеманите заплахи и защитата на собствените интереси и персонал от страна на Америка – ще създава постоянни предизвикателства за Тръмп и неговия наследник. Докато в Иран не настъпи политическа промяна, трябва да очакваме повтарящ се цикъл от конфронтация, временно деескалация и подновена конфронтация.
