П рактиката показва, че ако повториш една лъжа сто пъти, тя се превръща в истина. Цинизмът на този израз се доказва особено видимо в Сирия.
През последните месеци от новинарските емисии и прессъобщенията на военните министерства на САЩ и Русия, се пуска едно и също – че войната в Сирия е почти свършила и всичко е решено. Това, обаче, не е вярно. Последните събития покрай турската офанзива срещу кюрдските сили в Африн, доказва окончателно, че конфликтът е навлязъл в една от най-опасните си фази досега.
Ердоган готов да прочиства Сирия до Ирак
Съдбата на кюрдски Африн - сделка между Турция и Русия
Но за да се разбере защо войната ще става все по-заплетена и все по-малко сирийска, ще трябва да припомним последните събития:
В средата на януари Вашингтон официално потвърди желанието си да остане в Сирия. Това означава, че 28% от територията ще бъде контролирана от свързаните със САЩ и водени предимно от кюрдски милиции Сирийски демократични сили (SDF). Но този план влиза в директна конфронтация с другите главни играчи в разкъсваната от военни действия страна. В това число – Турция, която е съюзник на САЩ в НАТО и, която в края на януари извърши анти-кюрдска инвазия под наименованието Операция „Маслинова клонка“.
Междувременно, силите на сирийското правителство атакуват безпощадно бунтовническите сили в Южна и Централна Сирия. По земя и въздух, проправителствените сили са подпомагани от ирански и руски части.
Конфликтът в Сирия навлиза във фаза, в която се появяват няколко нови конфликта, задвижвани един от друг.
От средата на 2014 г. действат две войни в Сирия. Първата – между бунтовниците и режимът на Асад, съсредоточена около най-населените зони в Западна Сирия. Втората война, която е реално следствие на хаоса, предизвикан от първата, е между "Ислямска държава" и коалицията на САЩ срещу джихадистите.
Засега резултатът от първоначалния сирийски конфликт беше наклонен в полза на режима, след като на 30 септември 2015 г. руската авиация навлезе в сирийското небе и започна удари по бунтовническите сили. По онова време, по думите на рускияя външен министър Сергей Лавров, опозицията е била на „седмици от това да превземе Дамаск“.
Бунтът се оказва безпомощен, къде поради липса на оръжия, къде заради тежката въздушна кампания на Русия, подкрепена на терен от про-ирански милиции, които попълниха липсата на нови хора в сирийските правителствени сили, страдащи от редовни дезертьорства.
Оцеляването на самия режим засега изглежда подсигурено. Но той вече не е онзи режим, срещу когото въстанаха толкова много хора през март 2011. Седем години по-късно, правителството не контролира събитията в Сирия, както преди, а вместо това зависи от донори и външни сили, за да поддържа контрола и оцеляването си.
Събитията в Африн от последните дни са добър пример. Асад публично застана срещу турската инвазия. Заместник външният министър Файсал Макдад заяви, че сирийските сили са готови да ударят турските части. Неофициално, обаче, официалните лица в Дамаск знаят, че решенията в случая се взимат от Русия, а Москва има различно виждане за събитията.
Руските части се изтеглиха от Африн точно преди турската атака, оставяйки кюрдските милиции сами. В района има разположени две противовъздушни системи С-400, но те не бяха задействани срещу турските самолети, извършили над 100 удара върху кюрдските позиции. Режимът на Асад просто наблюдава събитията без да има възможност да реагира. Ако не броим две нападения над турски конвои в провинция Идлиб, други реакции на терен от страна на сирийското правителство нямаше досега.
Последните събития показват също и, че бунтът вече не е в ръцете само на бунтовниците, както беше през 2011-2013. Част от опозиционните сили – противно на нежеланието на по-голямата част от бунтовническите части - решиха да се включат на страната на Турция в операцията срещу Африн.
Тези северни бунтовнически групи, като Файлак ал Шам, Нур ад Дин ал Занки и Левантийския фронт – изиграха важна роля през лятото на 2016, когато за последен път имаше бунтовническа победа над Асад в провинция Алепо. Именно в Алепо кюрдските части забиха нож в гърба на опозиционните сили, с което допринесоха за падането на града под пълния контрол на режима през декември същата година. Днес, оцелелите от обсадата над Алепо бунтовници, отмъщават на кюрдските милиции, участвайки на страната на Турция.
Бунтовническите части като цяло се борят за оцеляване в Северна Сирия.
Тези, които са базирани в близост до турската граница нямат голям избор, освен да служат на интересите на Анкара. На юг, макар да е по-добро положението им, бунтовниците разчитат на йорданските сили и достъпа до границата.
Войната срещу "Ислямска държава" също изглеждаше в своя край. Но организацията не е напълно унищожена. Тя все още контролира пустинни райони в Източна Сирия и има способността да извършва контраатаки. Джихадистите също така контролират около 40 селища в Централна Сирия, след ката нападна бунтовниците и Хаят Тахрир ал Шам (ХТШ) в провинциите Хама и Идлиб. В момента ИД е мобилна група, която се окопа на няколко места в Сирия, подобно на ситуацията през 2014 година, когато започна тяхната масивна офанзива.
Какво следва?
Можем да кажем, че има трима главни играчи в Сирия към този момент. От една страна е блокът на сирийския режим, Русия и Иран, който контролира половината територия на страната и голяма част от населението.
От друга страна са подкрепените от САЩ Сирийски демократични сили, контролиращи богатите на петрол южни на части на Източна Сирия и по-голямата част на земеделското сърце на Сирия – Североизточна Сирия.
Третият играч е алиансът на Турция с бунтовнически и ислямистки групи в Северозападна Сирия, а южните бунтовнически групи засега участват предимно сами.
Трите главни лагера, обаче, не са хомогенни, а имат различни цели и способи за постигането на целите си. Например, Турция и САЩ са съюзници в НАТО, но Вашингтон директно застава срещу някои от подкрепените от Анкара групи. Ако президентът Ердоган наистина иска да докара турската армия до град Манбидж, това ще доведе до сериозен сблъсък със САЩ – в Манбидж, макар и предимно арабски, са разположени части на SDF и кюрдските сили, свързани с YPG, срещу които Ердоган воюва в Африн.
Друг парадокс: Кюрдите имат контакти с Русия и сирийския режим, докато кюрдската автономия е гарантирана единствено от САЩ.
Има и още примери за различия в лагерите. Израел, например, е американски съюзник, но разчита на връзките си с Русия, за да подсигури границите си срещу инфилтрация от страна на Иран. Техеран отдавна опитва да създаде своя зона в Югозападна Сирия с помощта на Хизбулла, застрашавайки израелските позиции, но изтребители на Тел Авив извършиха над сто удара, за да спрат това. В дипломатическите среди се говори открито, че данните за местоположението на позиции на Хизбулла, са давани на Израел лично от руската армия.
Междувременно, в първите дни на февруари стана ясно, че сирийските проправителствени сили, Русия и Иран се готвят за офанзива в Южна Сирия, нарушавайки споразумението за установяване на зона за деескалация, постигнато през юли 2017 между Русия, Йордания и САЩ. На т.нар. мирна конференция в Сочи в средата на януари, представители на сирийското правителство открито заплашиха, че ще атакуват държаните от опозицията райони в провинция Дараа.
Споразумението за деескалация в Южна Сирия изтича на 7 февруари и е възможно след това да започне конфронтация.
Новата надпревара в Сирия вече не се задвижва от вътрешни фактори, а от външни интереси, изискващи създаването на многобройни зони на влияние в самата страна. В момента имаме следната ситуацията: турци срещу кюрди, израелци срещу иранци, американци срещу иранци и турци срещу американци.
Тези противоречия хвърлят масло в огъня на войната в Сирия и анализите правилно посочват, че тя е много далеч от своя край.
Следете ни навсякъде и по всяко време с мобилното приложение на Vesti.bg. Можете да го изтеглите от Google Play и AppStore.
За още любопитно съдържание последвайте страницата ни в Instagram
