Още издирват 15 000 изчезнали на Балканите

"Тз зи човек е безследно изчезнал. Ако знаете къде се намира, обадете се на КейФОР или полицията", гласи надписът на плаката в ръцете на Верица Томанович, която издирва съпруга си вече 11 години.

Андрия Томанович - сръбски хирург, заемал ръководен пост в болницата в Прищина, изчезнал на 62-годишна възраст, посред бял ден на 24 юни 1999 г., две седмици след края на конфликта между сръбските сили и албанските поддръжници на независимостта на Косово, след като натовските сили КейФОР вече били установили контрол в района.

Съпругът на Верица е един от общо 14 650 души, които все още се водят за безследно изчезнали от годините след военните конфликти в Хърватия (1991 - 1995), Босна (1992-1995) и Косово (1998-1999), сочат данните на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК).

Повече от десетилетие след края на последната война хиляди семейства в страните от Западните Балкани все още се надяват да получат информация за изчезването на техните близки; те искат само да ги погребат и оплачат, както е редно.

"През онзи ден той се обадил в болницата, за да каже, че се връща вкъщи и че ще се обади отново след десет минути", спомня си Верица. "Оттогава - ни вест, ни кост", разказва обляната в сълзи жена, облечена в черно от главата до петите.

Проблемът с безследно изчезналите продължава да бъде огромна пречка пред помирението на Балканите и пречи на региона да обърне страницата с кървавото си минало, отбелязва МКЧК.

Близо 15 000 са случаите на хора, които все още се водят безследно изчезнали. Този проблем засяга най-малко 200 000 техни близки, които ги издирват, отбелязва Пол-Анри Арни, ръководител на регионалната делегация на МКЧК в Белград.

"Има политически проблеми. В стотици райони няма създадени условия за регионално сътрудничество и помирение", посочва той.

За да припомни сериозността на проблема, МКЧК неотдавна откри изложба в Белград и публикува книгата "Хроники на изчезнали животи", която разказва историята на петнадесет души от Балканите, чиито близки са изчезнали във войните през 90-те години.

"Искахме да дадем лице на статистиките, за да покажем, че днес хората все още страдат", подчертава Арни.

Хърватката Тонка Пезел разказва в книгата, че чакала години наред, преди да научи съдбата на съпруга си Миленко, който бил съдия и председател на съда в централния град Петриня - район, който в началото на войната в Хърватия попада под контрола на сръбските сецесионисти.

Тонка търсила информация от всички - от МКЧК, европейските наблюдатели, военните на ООН и дори от сръбската армия. Напразно. Трябвало да дочака края на войната, за да научи, че съпругът й е бил убит. Тя разказва, че не намерила покой, докато не погребала Миленко в малката им семейна гробница.

"Няма по-голямо страдание от това да не знаеш къде е погребан един от близките ти", казва тя. "Било то сърби, бошняци, албанци или хървати, приликите в техните истории са поразителни - едни и същи чувства, едни и същи трагедии", посочва Арни.