"Тз зи човек е безследно изчезнал. Ако знаете къде се
намира, обадете се на КейФОР или полицията", гласи надписът на
плаката в ръцете на Верица Томанович, която издирва съпруга си
вече 11 години.
Андрия Томанович - сръбски хирург, заемал ръководен пост
в болницата в Прищина, изчезнал на 62-годишна възраст, посред
бял ден на 24 юни 1999 г., две седмици след края на конфликта
между сръбските сили и албанските поддръжници на независимостта
на Косово, след като натовските сили КейФОР вече били установили
контрол в района.
Съпругът на Верица е един от общо 14 650 души, които все
още се водят за безследно изчезнали от годините след военните
конфликти в Хърватия (1991 - 1995), Босна (1992-1995) и
Косово (1998-1999), сочат данните на Международния комитет
на Червения кръст (МКЧК).
Повече от десетилетие след края на последната война
хиляди семейства в страните от Западните Балкани все още се
надяват да получат информация за изчезването на техните близки;
те искат само да ги погребат и оплачат, както е редно.
"През онзи ден той се обадил в болницата, за да каже, че
се връща вкъщи и че ще се обади отново след десет минути",
спомня си Верица. "Оттогава - ни вест, ни кост", разказва
обляната в сълзи жена, облечена в черно от главата до петите.
Проблемът с безследно изчезналите продължава да бъде
огромна пречка пред помирението на Балканите и пречи на региона
да обърне страницата с кървавото си минало, отбелязва МКЧК.
Близо 15 000 са случаите на хора, които все още се водят
безследно изчезнали. Този проблем засяга най-малко 200 000
техни близки, които ги издирват, отбелязва Пол-Анри Арни,
ръководител на регионалната делегация на МКЧК в Белград.
"Има политически проблеми. В стотици райони няма
създадени условия за регионално сътрудничество и помирение",
посочва той.
За да припомни сериозността на проблема, МКЧК неотдавна
откри изложба в Белград и публикува книгата "Хроники на
изчезнали животи", която разказва историята на петнадесет души
от Балканите, чиито близки са изчезнали във войните през 90-те
години.
"Искахме да дадем лице на статистиките, за да покажем,
че днес хората все още страдат", подчертава Арни.
Хърватката Тонка Пезел разказва в книгата, че чакала
години наред, преди да научи съдбата на съпруга си Миленко,
който бил съдия и председател на съда в централния град Петриня
- район, който в началото на войната в Хърватия попада под
контрола на сръбските сецесионисти.
Тонка търсила информация от всички - от МКЧК,
европейските наблюдатели, военните на ООН и дори от сръбската
армия. Напразно. Трябвало да дочака края на войната, за да
научи, че съпругът й е бил убит.
Тя разказва, че не намерила покой, докато не погребала
Миленко в малката им семейна гробница.
"Няма по-голямо страдание
от това да не знаеш къде е погребан един от близките ти", казва
тя.
"Било то сърби, бошняци, албанци или хървати, приликите
в техните истории са поразителни - едни и същи чувства, едни и
същи трагедии", посочва Арни.
Източник:
icrc.org
