Мадона не беше тук

Обикновено пиша бързо под впечатлението на фактите. Но за Мадона правя изключение. Дадох си малко време да разбера какво точно ме подразни.

Дали трябва да добавям още нещо към мнението на толкова много хора, които си платиха да се озоват на едно място заедно, за да ръкопляскат? На стадиона в София се побра "половин България".

Не преувеличавам кой знае колко. Ако извадим бебетата, болните, пенсионерите, инвалидите, безработните и неграмотните (изобщо – бедните), емигрантите, пуританите, любителите на Йосиф Кобзон и бегълците от българския туризъм в полза на гръцкия – сигурно сметката излиза.

Не ми се иска много да си призная, че съм бил на концерт на личност, която не уважавам кой знае колко, главно заради публичния й образ, който не е моят идеал. Но имах възможност и видях това чудо.

Признавам му основното (за нас) качество на голям пробив за шоубизнеса в България, която се появи в ново качество на световната карта на тази индустрия.

Бяхме жадни да получим такова признание. То си беше нещо като приемането в НАТО и в ЕС.

Начесахме си комплексите

Време е да кажем и някои не много приятни за нас и за Мадона неща (ха-ха, ще й накривим капата, или каквото там е решила да нахлупи).

Това, че Мадона е повече танцьорка, отколкото певица, би трябвало да е ясно на всеки, който си беше дал парите.

Че е танцьорка на 52-годишна възраст във впечатляваща форма всъщност е гвоздеят на програмата й. Така че нека никой не мърмори по този въпрос, това беше ясно предварително.

Истината е, че в мен поне си остана усещането за отношението на една

претръпнала към вниманието на масите "поп икона",

безразлична, че тук я очакват хора, за които докосването на нейния свят е нещо по-различно от тръпката на меломаните.

Виждал съм и други величия, някои от тях натоварени с огромна власт (крале, президенти), които обаче показват повече "снизхождение" в контактуването с "обикновените българи".

Мадона може да е велика в своята си област на танцьорко-певица, но чак пък да не се ръкува с нито един българин, да не избере нито една медия за няколко думи и да не позволи на нито един фотограф да я покаже такава, каквато ни е "добре дошла" тук – това вече не е просто звездомания.

Това е някакъв мазол. Но не от онези, които се получават от интензивно подскачане, а от закърняване на чувствата в душата на една Чиконе, която би трябвало да помни откъде е тръгнала към… нас.

Защото "нас", "ние" в случая сме върхът. Казвам го сериозно.

Върхът на публиката сме. Което тя никога няма да разбере, защото не знае какво е обратното на върха в страна, в която долитащата от нейния свят едничката (забранявана и ругана) музика беше нещо повече от ноти и ритъм.

Което е толкова жалко, колкото (с извинение) фалшивото й на моменти пеене.