Със средствата на площадния театър проф. Младенова търси близост до публиката заедно с актьори от Народния театър "Иван Вазов" (nationaltheatre.bg). Премиерата на Камерната сцена е днес.
Боян Папазов: За появата на тази "алкохолна халюциноза" съм благодарен на Тончо Жечев. Имах честта и щастието да познавам този български мислител. Някъде около 1985 г. прочетох есето му "Одисеята на Щастливеца и Бай Ганю". Там Тончо е написал:
"Въпросът е прост като молитва и иска прост отговор. Или Бай Ганьо е общонационалният ни тип и ние сме пропаднали. Или този народ е родил същевременно и неговото противоядие, противоотрова и ние сме спасени."
Плашещото прозрение на Тончо ме преследваше с години. Затова реших да напиша пиеса за "противоотровата" Алеко Константинов и през 1992 г. започнах проучванията си.
"Пиесата е за това каква загуба е че е изчезнал от живота ни този Светъл дух, който Алеко е носел. Неговата невероятна способност да вижда злото и да може да прощава. Наистина е бил от малкото българи, които са вярвали в жеста на прошката", казва Маргарита Младенова.
Пиесата е по писма на писателя, по неговите произведения, по документи от негови приятели - Пенчо Славейков, д-р Кръстев, Кирил Христов. Разбира се, текстове на Точно Жечев.
Маргарита Младенова казва, че почти всички текстове са алекови или документални. Драматургията е по-скоро в конструирането на единен поток върху темата за съдбата на идеалиста в българския контекст.
Маргарита Младенова:
В този смисъл всичко е толкова днешно, да не кажа и утрешно, че не може да бъде. Има текстове, които днес като ги слуша човек, настръхва от предупрежденията на Алеко. За това дава ли възможност българското живеене за утопии, които не са просто мечти и химери, а са опит да има друг полюс в живеенето на общността.
Всички настояват че Алеко е не просто един талантлив писател, не е просто авторът на "Бай Ганю", не е само фейлетонистът, който вижда в крайния му преувеличен вид генотипа на злото като проблем на българското.
Защото той съхранява способността си - не да бъде мек и добродушен, а да настоява за активното добро. Както това прави Мишкин, героят в "Идиот" на Достоевски, какъвто е Дон Кихот.
Доброто като единствена противоотрова на деструкциите, на злините, които българинът нанася на живота си и на ближния си.
- Може ли това да въздейства на съвременния български зрител?
- Изключително днешни са текстовете. Без да са злободневни.
- А този нравствен повик, за който говорите, той как може да бъде чут днес?
- Този пласт не бива да разчита на лесен успех, на лесна победа. Защото неговият феномен е тъкмо въпреки доказателствата. Както е с истинската вяра - тя няма нужда от доказателства.
Да работиш за утре, да работиш за утрешния човек, за малкия процент възможност жестът на прошката да спре възпроизводството на злото. Защото друг изход вече няма.
Става дума за една изключително нелепа смърт. Алеко Константинов е убит в едно поръчково убийство, изстрелите са били предназначени за друг във файтона - Михаил Такев. Но по начало убийците са били готови да избият всички във файтона, за да бъде убит и техният враг.
Тоест, Алеко е жертва по презумпция, това е едно предначертано человекоубийство, както казва прокурорът в автентичния обвинителен процес. А това е чудовищно.
В този смисъл всичко е толкова днешно, да не кажа и утрешно, че не може да бъде. Има текстове, които, днес като ги слуша човек, настръхва от предупрежденията на Алеко.
- Защо Иван Бърнев е в централната роля на Светия дух на Алеко Константинов?
- Защото Иван е голямо дете, той наистина е Светъл дух. И защото за мен е важна спонтанността на актьорското живеене. Важно ми е да намеря актьорска природа, която носи и изповядва това, без то да е идеологизирано. При Алеко това е било спонтанно, той е бил просто добър, въпреки злото, проявявано към него.
Иван Бърнев носи това в природата си. Той е великолепен актьор, който узрява в последните години. Самият театрален жанр на поетическата гротеска изисква едно екстатично, крайно, автентично състояние вътре в тези високи мисли, в тези крайни пориви, вътре в това вдъхновение, което той има от природата.
- Как премина работата ви в Народния тетатър?
- Работихме много вдъхновено, въпреки че периодът беше кратък, репетициите къси - за мен поне. Работихме с едно, не просто гражданско чувство, а с личностно вдъхновение. Всеки от нас и всички заедно.
- Значи е възможно днес гражданско чувство?
- Възможно е. Отстрани изглежда леко наивно. Представлението е наивистично, но не инфантилно. Но това е площаден театър, то е Брехт, то разчита на това, в което вярва човекът. И в този смисъл е наивно, защото вярваш, че човек е наивен в известен смисъл. Глупав от гледната точка на прагматиците, на скептиците, на ожесточените българи.
Нито един от актьорите не е включен след размисляне. Още когото четях и знаех че постановката ще е тук - още тогава тези лица започнаха да излизат с лицата на точно тези актьори - Иван Бърнев, Валентин Танев, Валентин Ганев, Ани Пападополу, Тео Елмазов...
И младите актьори. Техните герои са убийци. Без много да се замислят те участват в тази акция, те са убийците на Алеко, те, хора на неговите години. Участват без да се замислят. Даже без да им бъде платено, даже без кой знае какво да им бъде обещано. Даже не от прагматизъм. А ей така - от страст да залегнат в тъмното, да пуцат по някого...
Това не ви ли напомня нещо днес?
Водеше ни тревогата, че човешкият живот започва да губи цена. Човешката личност престава да е харизма, да е ценност. Много лесно от позицията на физическата сила и превъзходство се разправя човек с човека. Животът се връща в пещерата.
- Опрощението ли е всъщност наказанието?
- В опрощението е цялата надежда да се намери изход от това непрекъснато възпроизводство на смърт, на отмъщение. От това свличане на българския ни живот. То е изпадане, подчинено на беса - другият да е зле, не толкова ти да си добре.
Опрощението е това, което може да ни хване за косата и да ни извади от дъното на кладенеца, където се намираме в духовно отношение. Това е призивът на Светлия дух - да простим въпреки всичко. Да простим на тези, които ни причиняват зло.
Няма нищо мелодраматично и християнско в този порив. Защото наистина няма друг изход.
На едно място Вера Мутафчиева казва, че голямата загуба на българина е в това, че е загубил светлия си дух. За тази загуба става дума в представлението. То не завършва с хепиенд. Светъл дух не успява кой знае какво - да преобърне тези българи, своите убийци.
Но в самото му настояване, че в българското стои и нещо друго се съдържа апелът му към днешния зрител.
Аз не знам дали всички в залата ще си кажат веднага: Ами да, точно така, всички трябва да бъдем добри. Но колкото и животът да е зъл, съм убедена, че то ще размества пластове...
Иван Бърнев играе духа на Алеко Константинов - Светъл дух, върнал се след смъртта си, за да прости на своите убийци.
Валентин Танев е в ролите на разновидности на байганьовското - кмета Петър Минков, идеолог на убийството на Алеко, ректор, министър...
Участват още Валентин Ганев, Ана Пападопулу, Теодор Елмазов, Станислав Генчев, студентите Петко Петков и Васил Дуев.
Както винаги в постановките на Маргарита Младенова, шокиращите сценография и костюми са на Даниела Ляхова.Композитор е Асен Аврамов.
Боян Папазов е автор на 12 пиеси. "Бая си на бълхите" (1999) печели наградата „Икар" на Съюза на артистите. "Продавате ли демони?"(2003) е отличена с първия „Аскеер" за съвременна драматургия, а следващата - "Бяс" (2005) е номинирана за "Икар".
Сценарист е на игрални филми, сред които "Всичко е любов", "Дом за нежни души", "Една жена на 33" и др. Автор и режисьор е на документални филми.
"Рицар на Светия Дух" получава Голямата награда на Националния конкурс за българска драма "Иван Радоев" през 2007 г.
Последвайте ни
