Зорница София: Хепиенд на Балканите има

На 17 април по кината у нас се завърта новият филм на Зорница София „Прогноза" (ForecastTheMovie.com).

Германската преса го определя като „изпълнен със страст многопластов филм от многостранен режисьор, който със сигурност ще продължи да ни изненадва".

Самата режисьорка го нарича филм за балканските конфликти с хепиенд, какъвто, според нея, е не просто възможен, а част от действителността ни.

Действието се развива на турски остров, където група приятели от България, Сърбия и Македония отиват да карат сърф. Към тях се присъединява и сестрата на единия от българите, която идва от Лондон и току-що се е разделила с гаджето си - известния репортер Марко Матанич.

Но вятърът внезапно спира и в очакване на по-добри климатични условия, момчетата се впускат в своеобразна балканска война - всеки в търсене на своята истина.

Главните роли изпълняват Теодора Духовникова, Крешимир Микич, Део, Асен Блатечки, Юлиан Вергов, Стефан Щерев. 

Преекспонирането на нашите балкански конфликти мен много ме дразни и мисля, че вече не е реално, казва Зорница София и уточнява, че това е един от основните й мотиви да зачекне тази тема. Защото на западните фестивали очакват от нашия регион клиширани истории, в които се нищят старите проблеми за многото лица на балканската идентичност.

В интервю за Вести.бг Зорница София разказа своята позиция по въпроса и открехна вратата към подготовката на филма и емоциите по време на снимките.

- Доколко дремят у младите хора от Балканския регион историко-политическите наслагвания от предходните години?

- Това е номерът, че не дремят. Това е един от сериозните ми аргументи да започна този филм. Просто се уморих по фестивали да гледам едни балкански филми - едни и същи тегавини, едни и същи турбо драми... Всички хора крещят, не си говорят нормално. Блъскат се, стрелят се постоянно с повод и без повод... Ти това нещо виждаш ли го наоколо?

- Не.

- Аз също не го виждам. Правя една уговорка, на която много държа, че има хубави смислени сериозни драматични балкански филми, каквито има за всяка друга страна. Но тази тенденция, бих я нарекла мода, защото за мен това е мода, мен много ме нерви.

Моята теория е, че малко или повече фестивалите имат очакване от този регион да получават еди-какви си филми. Те сигурно получават и други... Съмнявам се, че няма колеги, които правят жизнерадостни филми, комедии тип сръбски, които са много успешни. Затова съм ОК.

Но кой е тоя български филм, който е такъв. Аз искам да направим комедия като сръбските или като „Топло", като старите осемдесетарски комедии, които всички обичаме да гледаме. Искам съвременните филми да почнат да бъдат такива. Колкото и обикновено да звучи, жизнерадостни, защото в живота ни има и такива моменти.

Второто, по-важното, е да видя съвременни герои, които съществуват - каквито са моите приятели, твоите приятели, ти, аз. Така го започнах, искаше ми се да направя съвременна история за хора, каквито може да срещнем. Но нарочно ми се искаше да обърна внимание на балканската история, защото всички сме били на маса със сърбин или македонец и сме започвали спора чия е „Биляна платно белеше", къде го е белила и Самуил ли е първият македонски цар.

Всички тези неща сме ги играли. Но за нашето поколение в този глобализиран свят, за идните поколения... Хората пътуват вече навсякъде, учат половината в чужбина... Тези конфликти на база идентичност са конфликти на маса или на плаж, както се случва в моята история, а не такива, за които да се водят войни.

Така смятам и затова историята е такава, защото в живота така се случва, поне моят опит го показва.

- Като говорим за темата любов, сякаш светът на двама души не е ли извън тези предразсъдъци?

- Тези конфликти са лесни за зачекване в нашия регион, защото ги има, защото учебниците по история приличат на учебниците по история от моето време... Поводи за разпри има... Но, ето първият асистент-режисьор на „Прогноза" е македонец. Как той не взе да ме удуши през време на филма, имаше 90 дни време да го направи! Ние сме се смели. Ето това е животът - на мен, на моите приятели, на младите хора. Ние сме ги преодолели предразсъдъците.

- А защо не избра сърбин и македонец за съответните роли?

- Аз съм каствала сърби и македонци, но в момента, в който видях Стефан Щерев, той просто ме помете. На кастинга бяхме една маса хора и просто се чудехме да се смеем ли, да плачем ли... За финал го питахме дали може да псува на сръбски и той направи едно представяне от 20 минути, без никой да може да го спре.

Него като го видях отпаднаха вариантите за сърбин. Стефан е един актьор, който много малко играе в България. Той играе в Сърбия, в Македония, В Хърватия, в Босна и Херцеговина и навсякъде на собствения им език. Знам, че са близки, но все пак става въпрос за диалект, особености и т.н. Не е полиглот, за него трябва да се измисли друга дума. Той има някаква харизма, която много бързо заразява хората. Той е с всички и всички са с него.

По отношение на това, че Асен Блатечки играе македонецът... За кастинга на момчетата, които са група приятели, ми се искаше тази група да работи за себе си, да се разбират, да са такива, каквито има във всяка компания - един, който разбира от всичко, един омиротворител, един, който винаги избухва по всякакви поводи.

Беше ми важно да проработи като групов дух и в един момент като видях тези момчета, така ми кликна в главата, а и те се харесаха самите, че просто се наложи Асен да научи македонски. Всъщност той го направи с помощта на Стефан Щерев, който му беше като учител.

Не че нямах идея за сръбски и македонски актьори... Ето Марко, който е хърватин, се играе от хърватски актьор. Може би най-горещият сега хърватски актьор Крешимир Микич. Фантастичен, за него имам само суперлативи. А и той успя да преживее бързо първата си среща с мен, която беше много на остро.

- Защо?

- Ние много дълго време нямахме главен актьор. Имахме разговори с американски и английски актьори, които бяха проявили интерес, но едни преговори текат много бавно... Пък и аз Крешо съм го харесала много отпреди това. Той беше една от опциите за сърбина и беше чел сценария месеци по-рано. Знам, че му допадаше. Но като видях Стефан, отпадна тази опция.

И в един момент, две седмици преди началото на снимките, една част от екипа работи, строят се декори и т.н., а аз нямам главен актьор. Ситуацията беше много близко до истерия. Обадих се и му казах, че го каня за главната роля във филма, два месеца ще снима в София, заминава след два дни и има билет на летището, да отиде да си го вземе.

Наложи се да се звънна на една моя приятелка продуцентка, Анкица Тилич, която е работила в два или три филма с него, за да го успокои, че това е нормален случай, че не сме някакви луди, че всъщност съм съвсем нормална, че става въпрос за истински филм, че това е истина. Много съм му благодарна, че реагира светкавично, че беше перфектен и толкова бързо влезе в ролята, защото с него имах най-малко репетиции. Професионализмът му е на такова ниво, че много малко му трябва.

- След като си събрала такава група актьори, които си пасват, доколко им позволяваш да правят импровизации и да излизат от сценария?

- Много им позволявам, защото много им вярвам. За мен това е основно. За да си видя филма, аз трябва да съм им повярвала. За да мога да ги оставя на терен наистина да си „разиграват коня", да може да дойде Юлиан и да ми каже: „Зо, това Фитила просто няма как да го каже. Ей това ще каже и ей това ще направи" и аз да кажа ОК... За да се случи това, ние трябва да сме работили преди това заедно, което включва един репетиционен процес.

При нас специално го направих така, че да не бъде просто репетиции на маса, както е обичайно, а отидохме на тренировъчен лагер в Турция. Той изигра ролята на тиймбилдинг, защото тези хора не се познаваха. Бяха се виждали, но това не е да са ти най-добрите приятели, каквито трябваше да играят във филма. Стефан никой не го познаваше.

Втората причина беше да потренират сърф и да усетят как изглежда сърф средата. Затова ги закарах на място, което е известно като сърф спот, където са заобиколени от хора, които правят това и могат да усетят начина на движение, типа говор, разговорите, какви са им смешките, простотиите... Защото за актьора е много важно да познава героя си и да се почувства комфортно в тази кожа, а не просто да си прочете репликите от сценария.

На последно място, макар че не е, е самият репетиционен период. Имахме индивидуални репетиции с всеки един от тях и групови всяка вечер, когато те дават предложения. И на терен много неща са идвали от тях, точно защото вече сме изградили това доверие помежду си.

- След два игрални и два документални филма доброто или лошото ченге си зад камерата? Коя роля ти е по-комфортна?

- Сега си мисля, че с „Мила от Марс" ми викаха Фюрера на терен или булдозера, което не е много любезно за жена, но там бяхме малко хора и нямаше кой да ми играе лошото ченге. Сега имах първи асистент, доста силен, който играеше ролята на лошото ченге и мисля, че бях много добро ченге. Но скоро бях с Теодора на интервю, която каза, че съм била много строга и много властна зад камерата.

С документалните филми не съм имала изобщо казус за доброто или лошото ченге, защото сме ги правили в много малък екип, много приятелски. При документалните има друго - приласкаване на героите, за да ми повярват.

- „Прогноза" ще се разпространява в САЩ и Канада. Имаш ли очаквания за там, дали ще успеят хората да разберат посланията?

- Разпространението е на „Ню Имидж" и в момента имаме един американски фестивал, на който ще стартираме като премиера в САЩ. „Ню Порт Бийч" се казва, на западното крайбрежие. Там са направили премиера доста големи филми като „Сблъсъци", който спечели „Оскар" преди няколко години. Не е голям, но го избират за премиери за сериозни за мен заглавия.

Надявам се да бъде разбран. На фестивали са го гледали хора от различни държави и мисля, че се разбира. Естествено, балканските смешки са по-смешни на нас, а те по-скоро го разбират като съвременна политическа драма, което е странно. Не вярвам в България така да се разбере, защото за нас това е ежедневие. Ние повече виждаме любовната история, докато за тях това е екзотика. Има различни пластове. Различни хора могат да намерят в него различни неща.

- Успя ли да кажеш с филма това, което искаше да кажеш?

- Успяхме, защото това не съм само аз, а сме цяла банда юнаци. Това е толкова колективен труд. Успяхме да покажем нашето поколение и начина, по който влиза в такива конфликти. Това беше едната от целите ми. Мисля, че успяхме да направим и забавен филм. Темата е сериозна, но начинът, по който я разказваме, е, надявам се, забавен.

- Има ли го хепиендът на Балканите и кога ще го видим?

- Ето това е филм за балкански конфликти с хепиенд и много се радвам, че има такъв. Мисля, че това е действителността около нас. Преекспонирането на нашите балкански конфликти мен много ме дразни и мисля, че вече не е реално.