Н ай-дискутираният филм на тазгодишния кинофестивал във Венеция беше „Офицер и шпионин” с оригинално заглавие "J'Accuse" („Аз обвинявам”), но не заради темата или стила си, а защото е режисиран от Роман Полански.
Този филм дава началото на Cinelibri 2019 на 5 октомври (тази събота) в зала 1 на НДК.
След като през 1977 г. режисьорът се признава за виновен за „незаконно сношение с непълнолетно лице“ в Америка, той се прощава с Холивуд и е трудно да се каже кой е изгубил повече от това наказание – Холивуд или самият Полански. Не че през 2003 г., когато спечели „Оскар" за режисурата на „Пианистът", той успя да прибере трофея си от Лос Анджелис, без да рискува арест, но сега, на фона на движението #MeToo, ситуацията е още по-напрегната. Академията го отстрани през март 2018 г. и той започна съдебно производство в своя защита, но много негови колеги звезди оттеглиха подкрепата си. Макар отдавна да му бяха „простили”…
Ето защо премиерата на „Офицер и шпионин“ на 76-ия кинофестивал във Венеция отприщи нова вълна от противоречиви страсти. Вече на 86, Полански беше решил да си спести поредните освирквания и не се появи на фестивала „в плът и кръв“, съответно Голямата награда на журито беше връчена на неговата съпруга, актрисата Еманюел Сене, чието присъствие във филмите му е почти неизменно през последните десетилетия. Въпреки че взриви мненията на критици и журналисти, филмът грабна и наградата FIPRESCI! Полански все пак „се появи“ във Венеция, макар и за секунди, в кадър от самия филм.
„Офицер и шпионин“ е образцова историческа драма, адаптация на бестселър на Робърт Харис от 2013 г., и се фокусира върху прословутата афера Драйфус от края на XX век. Жан Дюжарден влиза в кожата на амбициозния френски офицер Жорж Пикар, който през 1895 г., когато е назначен за началник на армейското контраразузнаване, открива фалшифицирани доказателства за предаване на военни тайни към Германската империя, използвани за осъждане на Алфред Драйфус, един от малкото еврейски членове на генералния щаб на френската армия. Пикар рискува кариерата и живота си, борейки се цяло десетилетие да осветли истината и да освободи несправедливо осъдения Драйфус от страховития затвор на Дяволския остров. Ролята на евреина се изпълнява от друг бляскав талант на френското кино - Луи Гарел. И за да бъде плеядата от звездни актьори пълна, трябва да добавим имената на Матю Амалрик, Мелвил Пупо и Венсан Перес.
Случаят Драйфус разделя Франция за период от дванадесет години и получава силен отзвук в цял свят, като се превръща в символ на беззаконието на политическите власти, преследващи националистически интерес. Развоят на аферата отеква светкавично благодарение на статията на Емил Зола "Аз обвинявам", преведена на безброй езици, публикувана и в тогавашната българска преса. С откритото си писмо до Феликс Фор, тогавашния френски президент, Емил Зола разобличава авторите на вероломната подмяна на факти, в резултат на която Алфред Драйфус, бившият капитан от френския генерален щаб, осъден по обвинения в шпионаж, вече трета година е на доживотна каторга в Дяволския остров край Гвиана, въпреки наличните доказателства, че е невинен. Писателят oбвинявa прaвитeлcтвoтo в aнтиceмитизъм и бeззaкoниe. Тoй пocoчвa нарочните cъдeбни грeшки и нeoбeктивнoто пoвeдeниe нa cъдa. Cпoрeд Зола чoвeкът, кoйтo трябвa дa e нa мяcтoтo нa Дрaйфуc, e мaйoр Ecтeрхaзи.
Така през 1898 г. се ражда нов жанр, наречен политическа публицистика. Най-влиятелното перо на Франция по онова време (Флобер, Мопасан и Алфонс Доде вече не са между живите) не разследва и не анализира, а директно обвинява виновниците за извършената несправедливост, с ясната представа какво може да последва. Той се явява граждански обвинител, но не мислете, че се е ползвал с подкрепата на гражданите в началото на скандала. Напротив, Зола е бил обруган от тълпата, а през 1898 г. е осъден на една година затвор. Важното е, че неговата позиция е пробив в стената на апатията и фабрикуваната реалност. Процесът срещу Драйфус е възобновен през 1899 г. и той е оправдан, а през 1903 г. помилван. Но моделът „Аз обвинявам” влиза в употреба много пъти след това, а името на Зола става символ на свободата на словото, която все по-трудно се опазва и отстоява, включително и днес…
Голямото достойнство на филма „Офицер и шпионин“ е подходът на Полански – той разказва за аферата Драйфус не със страст и ярост, а с трезво, щателно вглеждане в детайла и с емоционална сдържаност. Каквито историята заслужава. Разбира се, няма как да гледате този филм, без да умувате над мотивите на режисьора, заради резонанса с аспекти от личната му съдба. Случайно ли е решил да се върне към темата за антисемитизма в свят, в който човек трябва да се бори, за да изчисти името си?
По-любопитното е друго. Полански вдъхва нов живот на един отрязък от историята на Франция, когато моралният мрак се спуска неумолимо – същото прави в шедьовъра си „Пианистът“ и в брилянтната адаптация на „Оливър Туист“. Но горчиво-сладката кода на „Офицер и шпионин“ оставя усещане, че режисьорът е доста скептичен относно вероятността човек, несправедливо обвинен в тежко деяние, да се почувства истински свободен след оневиняването.
И накрая билети можете да купите от тук.
