О т 2 години е част от завода на Тева в Дупница като младши оператор-стажант. Тя се казва Николета Георгиева или Ники, както я наричат колегите ѝ в Опаковка.
Завършва средно-специално образование професия „Лаборант“ в ПГХВХТ и бе част от завода чрез дуалната програма за обучение. От 6 години, Тева е партньор на учебното заведение и осигурява практическа заетост на учениците. Това лято Николета продължава като стажант в завода на Тева в Дупница, буквално дни след като завърши своето образование.
„Много ми харесва тук. Колегите са моето второ семейство. Но остава още малко, защото от есента започвам висшето си образование. Ще ми липсват всички“, признава с известна тъга в погледа си иначе постоянно усмихнатата Николета. Тя е най-малка в Опаковка и по-опитните й колеги я приемат и като талисман, макар, че вече и гласуват пълно доверие.
Николета е изключително открита и не се притеснява да разкрие как е избрала какво да учи, някои лични терзания, както и етапи, през които е миналата.
„Като всеки тийнейджър, който завършва основното си образование и аз бях в постоянен конфликт със себе си и родителите по отношение на това, в кое учебно заведение да продължа. Бях се спряла на два варианта – „Гимназията“ в града и „Тютюневото“, както си ги знаем всички. С майка ми ходихме да се интересуваме и директорката на ПГХВХТ Виолета Стефанова ни запозна с възможността на дуалното обучение. Казах си: „Супер, хем пари, хем и специалност“. Не че бяха много парите, но пък за едно 14-годишно момиче да чуе, че ще може да получава пари си беше много. До 10-и клас бях абсолютния луд тийнейджър, който живееше по свои правила и закони, както повечето на тази възраст. Посещавах си редовно учебните часове, но учех до толкова, че да не изпусна „живота навън“ и да си решавам своите „огромни проблеми“, за които тийнейджърите сме убедени, че са сред най-важните в света. Поколенията в момента сме вероятно такива. В 11 клас животът ми се вече преобърна, за което заслугата до голяма степен е на хората в Тева“, започва своята история тя.
Любопитството ми надделява. За какво преобръщане на живота може да говори едно 18-годишно момиче, което на практика не е видяло още нищо от живота. Още от следващото изречение от разказа й, вече разбирам през какво изпитание е преминала.
„Имах емоционално разстройство на тема хранене в тези години. Аз не мислех за друго освен за храна, килограми… Допълнително в началото на 11-и клас претърпях операция, която ме направи още по-емоционална в негативен план. След време ми казваха приятелите, че съм била непоносима в този период. Бях пред отказване от обучение, дори отказах да продължа вече и с практика в Тева. Реших да отида няколко пъти, не защото имах желание и интерес, а от чисто любопитство. Това е емблематичен за Дупница завод, няма кой да не го знае и ми беше интересно да надникна вътре. Тогава се обърна нова страница в живота ми. Започнах да се срещам с нови хора, да ми споделят човешки съдби. Там бяхме по цял ден и имахме възможност в почивките да разговаряме с работещите. Вече имах и друга среда, където виждах хора с различни телосложения. Страхотни хора, които не само, че ми споделяха, но и напътстваха. В този момент си казах: „Николета, по дяволите, ти какви глупости си мислиш, че са ти проблемите. Ти си на 16 години, почни да живееш пълноценно и да мислиш за бъдещето си“. Повярвайте, но да се вманиачиш на темата храна и килограми, и да преодолееш този проблем, не е никак лесно. В завода хората бяха улегнали, не изразяваха бурно позитивизъм като нас младите, а и да усетиш подкрепата в този момент от такива хора е много важно. Осъзнаваш, че макар и ученик ти вече носиш отговорност, не толкова за действията си, колкото пред хората, че ти гласуват доверие. А това те прави двойно по-отговорен. Буйният ми нрав все по-рядко се проявяваше, а емоционалното ми разстройство вече бе минало. Започнах да се осъзнавам като личност и характер, да знам какво е отговорност, доверие, да имам някакви цели в живота си, различни от това, с кой ще изляза довечера на кафе. Не трябва да пропускам, че имах и страхотни ментори в лицето на Драгомир Илиев и Пламен Агонцев, за което им благодаря, че ме изтърпяха“, споделя една от своите най-големи до сега лични битки в живота си Николета.
Упорита и категорична, че е намерила „своите хора“ в Опаковка, в 12-ти клас категорично отказва да бъде в Качество, където да продължи обучението.
„Ходих при директорката на училището, при Дани Велева от Човешки ресурси, но бях категорична в решението си. Благодаря им, че влязоха в положение, направиха всичко каквото е необходимо и нужно и аз си останах част от Опаковка. Тези хора там са част от страницата, която обърнах, и лятото след завършване на 11-ти клас бях на стаж. Невероятно чувство е да вземеш заплата със собствен труд“, допълва тя.
Като един от първите ученици, завършили дуална форма на обучение, ми е интересно да науча как се възприема. За България, тази форма навлезе едва преди няколко години.
„Много съм доволна. Имаше ученици, които не са, но това е въпрос на виждане въобще за бъдещето. Съвсем различно е теорията с практиката. Да, получаваш някакви базисни знания, но не видиш ли с очите си, не пипнеш ли с ръцете си – много трудно, да не кажа невъзможно е да направиш. Освен това, при дуалното обучение получаваш предимство, защото не преминаваш през месечни обучения, а постепенно си навлязъл в практиката, и започвайки, ти вече се чувстваш много по-сигурен, спокоен и най-вече уверен в себе си. Едно е да работиш сезонно за два-три месеца, съвсем друго е стартът в кариерата ти да започне в огромна компания, която е известна във всяко кътче на планетата“, дава своята оценка събеседничката ми.
Съвсем естествено е разговорът ни да продължи в посока и какви са предимствата от стажа.
„Изключително много. Както казах, този завод първо ме направи по-уверена в себе си, успя дори да укроти дивото в мен, и а ме накара да погледна по друг начин на живота. Та все пак аз, а и други искахме и оставахме да работим в завода и през летните ваканции. Защото един 16-годишен тийнейджър с бушуващи хормони за какво мисли в този момент от живота си?! Започнах да вярвам в себе си и да чувствам независимост от факта, че вече и сама изкарвам пари, а не разчитам изцяло на страхотните си родители. Нескромно ще прозвучи, но не съм мързелива, отговорна съм, и фактът, че опитните служители ми имат пълно доверие е много за мен. А това е ценно за един млад човек - да вижда, че получава доверие, точно в годините, когато е напълно объркан и живее в свой собствен свят с розови планове за бъдещето, далеч от реалността. Говорили сме си и с други от училището по темата. В Тева ни изградиха като характери, подготвиха ни постепенно за реалността, и в същото време, оставяйки ни да си бъдем все пак тийнейджъри. Заводът в Дупница е едно огромно семейство и страхотно училище за младите хора с реални правила, а не с побългарени такива. Тук научихме смисълът на една важна дума – отговорност. Да смениш бялата престилка на ученик от дуално обучение, който е на стаж, със зелените дрехи в завода - е вече друго чувство. Чувството, че получавайки зелените дрехи, ти вече получаваш пълното доверие на мениджърския екип и носиш отговорност. Все пак работата е свързана с производство на лекарства. Работи се по правила, които не търпят компромиси. Аз съм вече 2 години тук. Трябва да влезеш там, да видиш, и след година или две – ще разбереш дали е твоето. Но през това време, несъзнателно ще си подготвен за реалния живот, с който ще се сблъскаш много скоро и няма да разчиташ само на мама и тате. При всички положения ако не бях продължила образованието си щях да остана в Тева“, споделя своите разсъждения Николета.
Не крие, че емоционално е раздвоена от есента. Трепетът от предстоящия ѝ студентски живот, но пък и раздялата с колегите си.
„Практиката и стажа са много ценни тук и отлична подготовка за начало на кариерата, а и живота. Тева ме научи и помогна да направя своя избор. Лабораториите и химията разбрах, че не са моята страст, с която искам да продължа, но без да вляза в завода, нямаше как да го разбера и щях да продължа висшето си образование в посока, за която щях да съжалявам. Но пък разбрах, че моето място в тази сфера е в производството. Иначе от тази есен ще уча „Криминалистика“, но никога не се знае какво ще се случи и един ден да се върна в завода. Сега ми остават още няколко дни и се наслаждавам на всяка минута сред колегите“, заключва тя и се отправя отново към работното си място.
