„Криви улици между ниски къщи от дърво и глина, ориенталски дюкянчета, страшна кал, огромни гьолища. Новородено източно Елдорадо, което е привлякло мнозина авантюристи от изток и от запад“. Така описва София роденият във Виена Константин Иречек, който пристига в новообявената столица през 1879 г., натоварен с няколко куфара книги и голямо желание да допринесе за изграждането на младата държава. Чешкият професор-историк е част от плеядата активни и напредничави европейски специалисти, които през 19-ти век свързват професионалната си кариера и постижения с България, а техният принос е от високите образци в историческото ни наследство. Те полагат основите на градоустройството, държавните институции, обществените организации, културните жалони и критерии в държава, която няма собствени подготвени кадри.
След Освобождението България тръгва бързо по пътя на институционалното си изграждане, стопанската модернизация и духовното развитие. Заедно с това трябва да бъде планирана и изградена новата столица. През 1878 г. София представлявала турска паланка, без канализация, водопровод и осветление, с население 11 600 жители, около 3 000 къщи и 2 дузини джамии. „Гора от минарета!“, негодува руският генерал-губернатор княз Александър Дондуков и назначава първия главен архитект на София - 37-годишния чех Антонин Вацлав Колар. Той трябва да разчисти рушащите се съборетини, да направи проходими калните улици и да изработи първия градоустройствен план, приет през 1881 г. На следващата година се премахва разделянето на София на махали по народности, каквато е била традицията в ориенталския град.
В процеса по изграждане на новите обществени и частни сгради се включват сънародници на Колар, както и архитекти от Германия, Италия, Австро-Унгария, Франция, Полша. Почти всички изградени от тях сгради днес са исторически, архитектурни и художествени паметници от национално значение. Сред най-активните архитекти и инженери са чехите. В своята книга „Чешки приноси в културно-историческото наследство на България 1878-1940“ арх. Валентина Върбанова отбелязва, че техни са градоустройствените планове на повече от 80 града в следосвобожденска България.
Началото на градоустройството в София свързаме с Антонин Колар. Съвременният Пловдив пък започва да се изгражда под вещото ръководство на чешкия архитект и инженер Йосиф Шнитер – най-големият и самоотвержен строител, който градът някога е имал. Всички негови сгради и до днес пазят класическата си монументална красота, но най-голямото му постижение е първият Генерален регулаторен план на Пловдив, изработен в периода 1888-1891 г. С него се решават градоустройствени и комуникационни проблеми, създава се зелената система и се съхранява богатото архитектурно наследство на града. И той, както Колар, остава до края на живота си в България. За разлика от съотечественика си Антонин Колар, който умира в София през 1900 г. и е напълно забравен, без смъртта му да е отбелязана достойно, Йосиф Шнитер приема българско поданство и след няколко десетилетия активна творческа дейност умира през 1914 г. като един от най-достойните граждани на Пловдив.
Постигнатото от тези хора би могло да се опише с една перифраза на прочутата реплика на Константин Иречек: „Можещите, водени от знаещите, са направили невъзможното за радост на благодарните.“
За съжаление днес тя вече не е валидна, тъй като създаденият европейски облик на градовете у нас, благодарение на таланта и знанията на цяло поколение чуждестранни архитекти, продължава да се руши. Безразличие, немарливост, липса на памет или просто безогледно предприемачество – причините не оправдават отношението на съвременното българско общество към това изключително наследство в столицата и други български градове.
Но да се върнем отново в последните две десетилетия на 19-ти век, когато градоустройствени реформи трябва заличат османското минало и да създадат модерна градска среда с европейска визия. Според приетия през 1881 г. Правилник за планиране и строителство в Княжество България, за проектиране и строителство се изисква академичен образователен ценз и това увеличава нуждата от европейски специалисти. В София и големите градове се планират и изграждат градски центрове и градини, широки улици и нови сгради, в унисон с европейските тенденции и актуални архитектурни стилове - неоренесанс, необарок, неокласицизъм. Така са оформени и повечето от новопостроените софийски сгради.
Още в началото на 80-те години на Антонин Колар е възложена работата по редица сгради - от Хотел „България“ и Централната железопътна гара до здания на военните – министерство, военно училище, казарми, Офицерски клуб. Почти веднага след Освобождението пристига и Виктор Румпелмайер, който превръща бившия турски конак в дворец за българския монарх. Неговият ученик Фридрих Грюнангер продължава работата му с проектиране и изграждане на новото му крило. Той работи в София повече от 3 десетилетия, създава едни от най красивите сгради, предимно в стил необарок и неоренесанс, и смело може да бъде наречен един от бащите на модерната ни архитектура. В началото на 20-ти век Грюнангер се повлиява от новосъздадената от българската архитектурна школа стилистика и от неовизантизма, и създава емблематични сгради като Духовната академия на пл. „Св. Крал“, Софийската синагога, Духовната семинария и църквата към нея. По проект на Константин Йованович в края на града, на мястото на сметище и цигански къщурки, започва изграждането на сградата на Народното събрание, открита през 1886 г., която запазва функциите си до наши дни.
За броени години София се превръща от турска паланка в европейски град, основно с помощта на пристигналите от Европа в България инженери, архитекти, паркостроители. Едни от най-представителните сгради са по днешния булевард „Цар Освободител“ и около двореца – хотел „България“, Министерството на войната, Народният театър, Градското казино, Военният клуб, Българското книжовно дружество, храмът Св. Крал“ и строящият се нов катедрален храм „Св. Александър Невски“. Още през 1889 г. граф Робер дьо Бурбулон, френски аристократ от свитата на Фердинанд, отбелязва: „София се превръща в хубав град... Широки улици, хубави къщи, магазини, кафенета... София е неузнаваема, обхваната от строителна и разширителна треска.“
Затова на финала, ако този път перифазираме Октавиан с неговата сентенция „Получих Рим тухлен, оставих го мраморен“, първите европейски архитекти у нас са имали правото да кажат: „Заварихме ориенталска провинция, оставихме европейски град“.
