Скучни жестоки (евро)романтици

Има една дума, която постоянно чувам напоследък: "технократ".

Понякога тя се използва, за да се изрази презрение - създателите на еврото, твърди се, бяха технократи, които не успяха да отчетат човешкия и културния фактор.

Понякога тя съдържа и похвала: новите премиери на Гърция и Италия са определяни като технократи, които ще се извисят над политиката и ще направят каквото е необходимо.

Това е отвратително. Аз познавам технократи, а понякога самият аз се проявявам като технократ.

И тези хора - хората, които насилиха Европа да приеме единна валута, хората, които принуждават и Европа, и САЩ да правят икономии - не са технократи. Те са дълбоко непрактични романтици.

Няма и съмнение, че те са особено скучна порода романтици, говорещи във високопарна проза, а не в поезия.

И нещата, за които настояват в името на романтичните си възгледи, често са жестоки, предполагат огромни жертви от обикновените работници и семейства.

Остава обаче фактът, че тези възгледи се подхранват от мечти за начина, по който трябва да се случват нещата, а не от трезва оценка на нещата в действителност.

И за да спасим световната икономика, трябва да свалим тези опасни романтици от техните пиедестали.

Да започнем със създаването на еврото. Ако си мислите, че това е проект, задвижен от внимателно пресмятане на разходите и ползите, грешите. Истината е, че походът на Европа към обща валута от самото начало бе съмнителен проект според който и да е обективен икононически анализ.

Икономиките на континента бяха коренно различни, за да функционират гладко с универсална парична политика, твърде вероятно бе да преживеят "асиметрични шокове", при които някои държави да имат спад, а други - подем.

И за разлика от Съединените щати европейските страни не бяха част от една единствена страна с единен бюджет и трудов пазар, споени от общ език. Защо тогава въпросните "технократи" настояваха толкова упорито за еврото, пренебрегвайки предупрежденията от икономисти?

Отчасти то бе мечтата на европейското обединение, която елитът на континента намери за толкова привлекателна, че членките му отказаха да приемат практичните възражения.

Отчасти то бе и скок на икономическото доверие, надеждата - подхранвана от желанието да се вярва въпреки широкото доказателство за обратното - че всичко ще бъде постигнато, стига страните да прилагат викторианските добродетели ценова стабилност и фискална предпазливост. За нещастие обаче

нещата не се случиха, както бе обещано

Вместо да се приспособят към реалността, тези предполагаеми технократи подходиха още по-рисково, настоявайки, например, че Гърция би могла да избегне фалит чрез жестоки икономии, когато някой, който в действителност е направил изчисленията, беше по-наясно с нещата.

Да вземем по-конкретно Европейската централна банка (ЕЦБ), която е сочена за крайната технократска институция и е особено прочута с това, че успява да прояви оригинално мислене, когато нещата се провалят.

Миналата година, например, банката потвърди вярата си във феята на доверието - т.е. твърдението, че бюджетните съкращения в една отслабена икономика действително ще насърчат растежа чрез засилване на доверието сред бизнеса и потребителите. Странно, но това никъде не се случи.

И сега с криза в Европа - криза, която не може да бъде овладяна, ако ЕЦБ не се намеси, за да спре порочния кръг на финансов крах - нейните лидери продължават да се придържат към теорията, че ценовата стабилност е панацея.

Миналата седмица новият президент на ЕЦБ Марио Драги заяви, че "фиксирането на очакванията за инфлацията" е "основният принос, който можем да окажем в подкрепа на устойчивия растеж, създаването на заетост и финансовата стабилност".

Това е съвършено фантастично твърдение в момент, когато очакваната европейска инфлация, ако изобщо има такава, е твърде ниска, и това, което разтърсва пазарите, е страхът от финансов крах в непосредствено бъдеще или по-нататък.

И това прилича повече на религиозно възвание, отколкото на технократска оценка. Нека бъде ясно - това не е антиевропейска проповед, тъй като и ние си имаме наши псевдотехнократи, изкривяващи политическите дебати.

По-конкретно всички уж непартийни групи "експерти" - Комисията за разумен федерален бюджет, коалицията Конкорд и т.н. - доста успешно

контролираха дебата за икономическата политика, измествайки фокуса му от заетостта към дефицитите.

Истинските технократи щяха да попитат защо това има значение във време, когато равнището на безработицата е 9%, а лихвата по американския дълг е само 2%.

Като ЕЦБ обаче нашите финансови "разбирачи" си имат собствена теория за това какво е важно и те се придържат към нея, независимо какво сочат данните.

И така, дали съм против технократите? Ни най-малко.

Харесвам технократите - технократите са ми приятели. А и се нуждаем от техническа вещина, за да се справим с икономическите си неволи.

Нашите твърдения обаче се изопачават лошо от идеолози и самозалъгващи се, скучни жестоки романтици, претендиращи, че са технократи. И е време да разбием претенциите им.