Алчни банкери, шефове с гигантски заплати, анемичен икономически растеж, постоянно висока безработица - това са само част от причините, изкарали хората по улиците и подкопали устойчивостта на капитализма. Системата изглежда вече не дава резултати, коментира "Файнeншъл таймс".
Съществува разбираема причина за спада на доверието в капитализма -
растящото неравенство.
Според студия на ОИСР през последните 30 години най-богатите американци са прибрали в джоба си най-голямата част от повишенията на доходите; същото се отнася и за Англия.
За разлика от Америка, неравенството в Европа се е увеличило не толкова много. Но и тук е налице проблем с легитимността: става дума за въпроса как да се преодолее разнобоят в рамките на еврозоната.
Гражданите на северноевропейските страни недоволстват от един финансов съюз, който позволява на южноевропейците да живеят, без да си правят сметката. Сега южноевропейците са принудени да изпълняват екстремни програми за икономии, които обаче задълбочават дълговите и икономическите им проблеми още повече.
Ръководените от Германия политически елити преминават към решение, което се нарича "повече Европа". Само че е много съмнително
дали гражданите на Европа наистина искат "повече Европа"
Изобщо още от самото начало на този гигантски валутен експеримент му липсваше демократична легитимност.
Впрочем съмненията по адрес на капитализма не са нови и се възраждат със смущаваща цикличност. Какво е различно в сегашния изблик на недоволство?
Най-голямата разлика се състои може би във факта, че това недоволство не е породено от отчаяние. Демонстрантите в Ню Йорк и Лондон не са бедняци, те гладуват и студуват не по принуда, а доброволно - за разлика от много американци през 30-те години на миналия век.
Към това можем да прибавим и факта, че нивото на безработицата в САЩ е далеч от онези 25% през 1933-та.
Вярно е, че броят на безработните младежи, особено в Южна Европа, е необичайно висок, но също така е вярно, че те са защитени от една много по-добра социална мрежа, отколкото по време на световната икономическа криза през 30-те.
В голяма степен за днешната безизходица са обвинявани банките
За разлика от 30-те, когато тяхната работа е била предимно да набират капитали и да дават кредити, модерните банки извършват сложни операции, които дори самите те не разбират добре, а за обикновените простосмъртни те даже изглеждат обществено безполезни.
Много от банките проявяват неуважение към клиентите си, целейки само да увеличават богатството на своите акционери.
Съществува и широко разпространено схващане, че банкерите са някаква привилегирована класа, която получава своите бонуси, независимо от постигнатите резултати, а същевременно разчита на данъкоплатците да поемат загубите, предизвикани от поемането на прекомерни рискове.
И така - какво да се прави?
Големият проблем е, че
липсват привлекателни алтернативи
Същинският въпрос, заявява Джон Мейнард Кейнс още през 30-те години, е как да се подобри съществуващият модел на капитализма.
Лошото е, че след сегашната криза съществува минимално поле за макрополитическо маневриране.
Икономистът Хайман Мински е дал в своите трудове най-доброто обяснение за механизма на възникването на кризите. Кейнс предложи най-доброто напътствие за управление на кризите. А Мансур Олсън ще бъде може би нашата пътеводна звезда за това какво трябва да се прави след кризата.
Според Олсън причината за залеза на нациите е в
огромното лобистко влияние на групи по интереси -
влияние, което поражда икономическа неефективност и неравенство.
През 80-те години, когато Олсън формулира своите тези, главните лобистки формации бяха промишлените картели и синдикатите. Днес най-влиятелно е лобито на финансовите мениджери от "Уолстрийт" и лондонското Сити.
Те финансират предизборните кампании и партиите, и по този начин си купуват правото да не се обясняват пред гражданите. Те продължават да осуетяват реформата на банковото дело, каквато в Англия, да кажем, препоръча комисията под ръководството на бившия директор на Националната банка Джон Викърс.
Борбата срещу лобистките групи, както в САЩ, така и в Европа, е една от най-големите политически задачи на следкризисното време.
Тя е ключът към разсейването на съмненията в легитимността на системата. Ако перифразираме Чърчил - капитализмът е най-лошата от всички икономически системи, с изключение на останалите.
