"На влизане в Сараево по пътя от летището, т.нар. Алея на снайперистите, се намира сградата на всекидневника "Ослободжение". Тя е цялата в руини и все още е най-красноречивият свидетел на ужасните обсади, които преживя босненската столица от 1992 до 1995 г. Сградата от стъкло и бетон бе обстрелвана непрекъснато в продължение на три години. Журналистите работеха в подземието. "Ослободжение", чието име означава освобождение, бе големият всекидневник на Босна от преди войната. По онова време вестникът се отпечатваше на двете азбуки, които се употребяват в страната - кирилицата за сърбите и латинската за хърватите и мюсюлманите. Когато страната затъна във войната, редакцията се опитваше смело да защитава идеята за мултиетническа Босна. Сръбските артилеристи си го набелязаха за мишена, вестникът предизвика много бързо подозрението и на националистическите мюсюлмански власти в Сараево. За жителите на обсадената столица вестникът често бе единствената връзка с външния свят. Поради липса на хартия често той представляваше прост лист и се отпечатваше само в няколкостотин екземпляра.
"Ослободжение" се гордееше с това, че не е спирал да излиза нито за ден. Следвоенният период обаче се оказа тъжен за вестника в суровата конкуренция на различните националистически издания и той трябва да се бори за своето оцеляване", коментира кореспондентът на РФИ.
Преди 10, или дори преди пет години, да бъдеш много голям военен репортер бе личен избор на журналиста, който сам поемаше рисковете и опасностите. Постепенно, подобно на хуманитарните организации редакциите започнаха да вземат мерки за намаляване на риска за журналистите, които отиват на мястото на събитието. Някои организации като "Биофорс" от две години организират курсове за поведение в ситуация на несигурност. Около 40 журналисти вече имат опита от тази виртуална война. Сред тях има и колеги от РФИ. Такъв е случаят с Катрин Моне. Като млада, независима журналистка тя заминава за Босна през 1995 г. без никаква подготовка. Днес, почти 10 години по-късно, тя анализира поведението си в лице с опасността:
"Като се обръщам назад забелязвам, че през първите години изобщо не съм съзнавала къде може да се крият опасностите. Мисля, че трябваше да придобия трудния опит от многото мигове, когато съм се страхувала ужасно на мястото на събитието, когато съм си казвала - ето на може да ме улучи някой заблуден куршум, имала съм и моменти, когато съм си казвала: "Какво търся тук?". Трябваше да преживея този реален страх, за да разбера, че по тези места има реални опасности. Защото преди това човек е склонен да си казва - аз съм журналист, наблюдател, тази война не е моя и следователно нищо не може да ми се случи."
Виж още:
(2) Обучението на военни кореспонденти
(3) Българката Елена Йончева
