Жажда

Жадна съм!

Преглъщам.

Устата ми е пресъхнала, като стар кладенец в изоставено село.

Суша изгаря напуканите ми устни. Агония царува в погледа ми. Съзнанието ми е обсебено от една единствена мисъл. Тя се прокрадва и връхлита всяко кътче. Преминава през цялото ми тяло. Опасва мозъкът ми, както магистралите набраздяват земята. Разумът се задъхва и изключва претоварените системи.

Няма вода.

Жадна съм!

Жадна съм, да разбера, къде се крие силата ти? От къде извира тази мощ? Тръгваш ненадейно. Лъкатушиш неуверено и нетърпеливо, като дете при първите му стъпки. Увличаш се и бягаш по склоновете ромолейки своята песен. Пробиваш, променяш и дълбаеш всичко изпречило се на пътя ти. Като овчар събираш стадото си, а се шириш, като господар. Какво си ти?

Пара, облак, капка, дъжд, река, езеро, море, океан?

Какъв е този неспирен кръговрат? Каква е тази машина, с която се задвижва живота на Земята?

Жадна съм!

Жадна съм да прозра същността ти.

Жадна съм за знания.

Жадна съм да разбера.

А Вие? Вие жадни ли сте? Вие знаете ли, какво представлява тя – водата.

Може би, ще ми кажете, че е част от земните богатства. Или пък знаете, че без нея не може да съществува живот на земята. Тя е един от четирите елемента – огън, въздух, земя и вода. Но замисля ли сте се, колко променливо е настроението на водата и нашето отношение към нея. Когато утолява нашата потребност, когато се къпем в морето, когато видим дъгата ние се радваме. Но познаваме и онзи непримирим дух. Онази сила, с която тя ни стряска и плаши. Проклинаме когато видим бурите, когато вали из ведро и руши, наводнява и превзема. Тогава се чувстваме малки, тогава нищо не можем да направим. Осъзнаваме, че може би има нещо по-силно от нас хората. Тогава се замисляме. Спираме. Само за момент. А сега накъде? Но после... После ежедневието ни увлича. И ние като реката се изпречваме пред проблема само за миг, заобикаляме и продължаваме нашия път нататък. И тази малка пречка престава да ни тревожи до следващия катаклизъм, до следващото цунами, до следващото наводнение, или пък до следващото безводие унищожило реколтата. Но се надявам, че сме се поучили от водата. Че и ние като нея, изпречвайки се с трудностите сме взели частици от тях. Смесили са се с нас и са увлечени от течението. Носим ги като малки песъчинки, които се наслагват по бреговете.

Все си мисля, че не ние трябва да учим водата какво да прави. Не ние сме тези, които можем да я опазим. А обратното. Тя може да спаси нас. Може да ни помогне, ако се вгледаме и я разберем.

Мисля си, че водата е като кръвта в нашия организъм. Така като и ние сме сложно устроени, така е Земята. Тя е едно същество, със всички свои системи. Част от много елементи обвързани да работят заедно, обречени да дишат и да се развиват. А водата е като кръвта, която протича през тялото. Тя има досег до всички процеси. Тя е тази, която разнася живителната сила. Тя носи онези цени вещества в себе си, за да расте и живее Земята. Тя е онова свързващо звено, което преминава през въздуха (съзнанието на Земята) прониква в земята (тялото) и усмирява огъня и топлината (духа).

Все повече човечеството се замисля за своите действия, принуден от промените, които сам е сътворил. Обмисля как да опази богатствата поверени му в ръцете, като че ли за кратко. Запитва се. А какво ще оставим на децата си? Какво ще оставим след нас? Какво ще оставя след себе си?

Дали ще се намери, някой да се удивлява на нашите творения, както ние пред Белоградчишките скали или пред Триградското ждрело?

Иска ми се да вярвам, че отговорът е да. Надявам се да се вгледаме дълбоко в нас самите и да се поучим от водата. Да се вгледаме в песъчинките, които носим и да продължим да се опитваме да запазим света, за да запазим себе си.

Затова и аз ще продължа да търся начин да запазя себе си и утоля жажда си.