Добре помня деня преди няколко години, в който за пръв път видях генерален план на пречиствателна станция. Тъкмо бях започнала работа във фирма за европейски проекти във водния сектор и, като бъдещ икономист, доста се стреснах от странно звучащите инженерни термини на английски и български език и неразбираемата за мен скица. Никога дотогава не се бях замисляла за технологии за пречистване на водата, устойчиво използване на водните ресурси и какви критерии предстои да покрие България, за да изпълни изискванията на Европейския съюз. Бях на ръба да се откажа.
От онзи ден изминаха няколко години, много неща се промениха. Неизменното е, че и днес водата до голяма степен определя професионалното ежедневие на мнозина. Въпреки че моментната ситуация във водния сектор далеч не е съвършена, в България вече функционират няколко завършени пречиствателни станции. Иска ми се да вярвам, че все повече хора се интересуват от това, да намалят загубите на вода и да спомогнат за опазването на безценния ресурс. Благодарение на шанса си да работя последователно в две чуждестранни компании в тази област, видях какво означава на практика прилагането на техния опит в България. Споделям убеждението им, че той е от полза за нас, въпреки междукултурните различия, административните трудности и бюрокрацията. Водата за мен придоби нови измерения – на елемент, който трябва да пазим, на изчерпаем воден ресурс, застрашен от замърсяване. Изрази като „съвместимост с директивите” и „заустване в чувствителни зони” вече не звучат на китайски - не само за мен, но и за много други. Пътят на водата се пресече с моя път, започнах да се интересувам от състоянието на реките и управлението на водни проекти.
Както всяко пречистване, и това на водата далеч не е толкова просто. Изискват се постоянни усилия, воля, търпение, а често и немалка доза стоицизъм. Постижение е да не се удавиш в морето от документация и да продължиш да вярваш, че от подобни проекти има смисъл. Така е при една пречиствателна станция – пътят на водата върви успоредно с пътя на утайката. А там понякога потъва надеждата за свят с по-малко бюрокрация и повече екипна работа между различните участници в процеса. Важното е накрая да изплува оптимизмът, че започнатото ще бъде завършено, въпреки всекидневните пречки, българската действителност, специфичните особености и често безплодните усилия. Познато? В такива моменти си припомням думите на Екзюпери, наистина помагат: „Ако искаш да построиш кораб, не започвай да караш хората да събират дъски, да разпределяш работата и да даваш заповеди. Вместо това ги научи да копнеят за красотата на безкрайното море”.
Вярно, не до морето, а до брега на една река ме заведе напоследък водата. Спомням си как, като бях малка, слушах в захлас информацията за нивото на река Дунав в сантиметри – на български, на френски, на руски... Тогава не означаваше абсолютно нищо, просто се възхищавах на напевния глас на говорителката по радиото. Когато обаче един строителен обект е на брега на река, тези подобни на мантра цифри внезапно се изпълват със смисъл: водата като благодат, но и като заплаха. В един кратък миг от нейната стихия може да се срути целият свят. Водата като успокоение - затварям очи и си припомням русенската болница, първите стъпки след неочакваната операция по време на командировка, безкрайно дългия коридор и гледката на корабите през прозореца, които безметежно се носят по реката, сякаш нищо не е било. Водата като отсъствие – изсъхналите цветя в софийските ми саксии след поредната комадировка и една четирилистна детелина, която незнайно как се е посадила там и упорито оцелява, напук на сушата.
Не всичко е работа. Не вярвах, че водата може да придобие такъв смисъл, че градовете край реки имат подобна притегателна сила, аристократично излъчване и достолепие, въпреки разпадащата се красота на някои от тях. Не вярвах, че заради този град ще работя с едни от най-интересните хора, които познавам, и ще посветя времето си заедно с тях на една обща цел. Не вярвах, че големите разстояния се преодоляват с малки стъпки в една посока.
В този момент животът за мен е постоянно пътуване – от „малката Виена” до голямата София, от един краен срок до друг, от едно завръщане до следващото – и вяра, че всичко това си струва. Напоследък рядко успявам да се любувам на реката, надпреварвам се със стрелките. Вярвам обаче, че водата заслужава да бъде чиста! Понякога, докато пътувам, вместо да затворя очи, отварям „Малкият принц” и прочитам отново един любим цитат, с ясната представа, че още много вода ще изтече, докато се науча да го прилагам на практика: „Ако разполагах - каза си Малкият принц - с петдесет и три минути, бих тръгнал съвсем спокойно към някой извор..."
