Хлад ...
Студ...
Сковаващ тялото студ, дъждовни капки, стичащи се по бледото лице, сливащи се с горчивите сълзи на болка и отчаяние. Обгърнах с длани мокрото си лице, хвърлих поглед в далечината и за момент, за един много кратък момент, се опитах да забравя, да залича грозните картини в съзнанието си. Тя... дойде със страшна сила, нечакаща покана, преобръщайки света ми, променяйки ме, показвайки на всички моята слабост, разбивайки на парчета всеки къс надежда. А коя всъщност беше тя? Коя прекъсна този мой непрестанен копнеж към нещо живо,ярко, цветно, към това, което доставя удоволствие на вечно търсещата ми душа.
Дали тя,момичето с топлия глас и очите като езера, или тя, водната стихия с ужасния тътен и великанската сила? И двете се появиха в така внезапно в спокойния ми живот и също толкова бързо го въвлякоха в един неспирен водовъртеж от емоции, чувства и копнежи. Едната, потънала в красота и великолепие, с измамно нежен глас, с очи, на които не бива да вярва и малко дете, тихо пристъпи прага на моето сърце. Тя полека ме оставяше без въздух, потапяше ме в сините езера и после ме оставяше за момент да вдишам животворна свежест. Хората говореха, отричаха и проклинаха моя избор за последно дихание. А аз виждах пред себе си нея,с мокри кичури, от които падаха капки отровна вода. Другата не остана длъжна, с гръм разруши всичко, за което се борих през живота си, покри не само пръста под краката ми с вода, а и удави душата ми. Тя, водата ми отне всичко.Водата, която връхлетя и разгроми дълго градения ми безоблачен живот или онази вода, която замъгляваше съзнанието ми и ме отравяше ден след ден. И същите онези хора съчувствено ме потупваха по рамото и ми пожелаваха скоро да издигна конюшните , отново да засея опустошените си земи. А защо никой не ме попита как ще излекувам сърцето си, как ще възстановя душата си? Знаете ли какво е да не усещаш живота, който носи водата, да си спомняш за онези очи, онези две езера и да се давиш в тях? Поливах ръцете си със студена вода и усещах как ме изгаря, докато един ден болката не стана просто част от мен. Тя ми беше взела всичко. И може би ще попитате от коя повече болеше? Коя ме предаде в ръцете на отчаянието, на страданието, на меланхолията? Аз просто бих се усмихнал с мъка и ще ви обясня, че те двете са едно цяло в мен. Цяло, което ме посещава в сънищата ми, което ме кара да крещя. Кажи ми какво искаш? Не преследвам вече сенки и промените ме плашат. В такива вечери потъвам в онези езера с тайни мисли за безпомощност. Едно казвам, друго правя и съвсем друго мисля... Един път се осмелявам да умра, а друг път да убия... Станахме едни и същи в собствената си игра.
А сега...
Остана само болката --
Влудяващо усещане за мирис.
Криле разпери зимата --
Смразяващо усещане за студ.
Загуби смисъл жаждата --
Разкъсващо усещане за липса.
Нощта погълна утрото --
Отчайващо усещане за мрак.
Светът изтри палитрата --
Безмилостно усещане без цвят.
