Аз ще пиша за най-тежкото бреме на самотата, ще пиша за тишината, която неотменно я съпровожда!
Когато останем сами, защото сме загубили нещо скъпо в живота си, най-страшни са миговете, в който тишината ни обгръща. Намираме спасение, когато тя отстъпи под напора на скъпи и познати звуци. И когато те заглъхнат, се свиваме отново в болката си, а спомените за истински хубавите мигове избледняват ден след ден като бавно ,но сигурно ни превръщат в сенки...
Когато такива драматични моменти не ни засягат лично, оцеляването на всеки един от нас е лесно и възможно, но какво ще се случи с всички ни, акоцялото човечество остане само в страховита непозната реалност, потънала в повсеместна тишина?
..................
Не! Това не е сценарий за фантастичен филм, това е бъдеще, което всички ние правим възможно, унищожавайки системно и сигурно биоразнообразието на планетата ни.
Не е далече денят, в който филмовата лента ще е единственото място, където ще чуваме песента на вятъра в листата на дърветата, крясъците на птици и маймуни, изплашени от рева на преследващи ги хищници, монотонното скърцане на термити, строящи подземните си замъци , тътена на водата, когато изплува синият кит, пръхтенето на мъжката антилопа, когато женската напуска стадото, както и всички останали познати ни звуци.
Не е далеч денят, в който ще сме „победили" живота около нас, ще сме се възкачили на трона и ще „властваме"! Но в този момент на пълно величие, ще осъзнаем, че на върха винаги е самотно, а на този ще е и злокобно тихо. Няма да я има песента на птиците, празнуващи пролетта. Пчелите никога вече няма да „разказват" историята на цветята. Писъците на животни няма да ни стряскат в средата на нощта. Квакането на жабите няма да предвещава скорошен дъжд. Далечен спомен ще е шумът от стъпки на ягуар, който преследва плячка в саваната или тътена от стадо слонове, търсещи вода ....
ЖИВОТЪТ, който познаваме, ще е минало, просто спомен, изчезващ в аналите на човешкото ни царуване. Какво обаче ще запишем в тези хроники, дали няма да е признанието , че сме победили сами себе си, погубвайки всичко, което ни е било завещано от древността. Но най-страшното в цялата тази драма, ще е фактът, че не ние сме най-големият губещ, а собствените ни деца, за които бъдещето ще е безмълвие, а в безмълвието не съществува бъдеще ! Тогава ще ни се наложи да им обясним безумните си действия, да се защитим, но дали това ще е възможно?
Лично аз смятам, че никой от нас няма да може да даде отговор на най-скъпите си същества, защо се е отричал от живота, допускайки унищожаването на биоразнообразието. И щом е така, нека кажем „Стига!".Сега всички заедно можем да се опълчим срещу безразличието и неразбирането, в което сме затънали, за да променим перспективата и тишината да няма място в идните ни дни. Дали ще успеем? .. Само един Господ знае, но смятам, че сме длъжни да опитаме и не утре или другата година, а днес, тук и сега!
Последвайте ни
