Ан няма да пиша за екологията, няма да
пиша за околната среда или за измененията в климата. ..
Аз ще пиша за най-тежкото бреме на
самотата, ще пиша за тишината, която неотменно я съпровожда!
Когато останем сами, защото сме
загубили нещо скъпо в живота си, най-страшни са миговете, в който
тишината ни обгръща. Намираме спасение, когато тя отстъпи под напора на
скъпи и познати звуци. И когато те заглъхнат, се свиваме отново в
болката си, а спомените за истински хубавите мигове избледняват ден след
ден като бавно ,но сигурно ни превръщат в сенки...
Когато такива драматични моменти не ни
засягат лично, оцеляването на всеки един от нас е лесно и възможно, но
какво ще се случи с всички ни, акоцялото човечество остане само в страховита непозната
реалност, потънала в повсеместна тишина?
..................
Не! Това не е сценарий за фантастичен
филм, това е бъдеще, което всички ние правим възможно,
унищожавайки системно и сигурно биоразнообразието на планетата ни.
Не е далече денят, в който филмовата
лента ще е единственото място, където ще чуваме песента на вятъра в
листата на дърветата, крясъците на птици и маймуни, изплашени от рева на
преследващи ги хищници, монотонното скърцане на термити, строящи
подземните си замъци , тътена на водата, когато изплува синият кит,
пръхтенето на мъжката антилопа, когато женската напуска стадото, както и
всички останали познати ни звуци.
Не е далеч денят, в който ще сме
„победили" живота около нас, ще сме се възкачили на трона и ще
„властваме"! Но в този момент на пълно величие, ще осъзнаем, че на върха
винаги е самотно, а на този ще е и злокобно тихо. Няма да я има песента
на птиците, празнуващи пролетта. Пчелите никога вече няма да
„разказват" историята на цветята. Писъците на животни няма да ни
стряскат в средата на нощта. Квакането на жабите няма да предвещава
скорошен дъжд. Далечен спомен ще е шумът от стъпки на ягуар, който
преследва плячка в саваната или тътена от стадо слонове, търсещи вода ....
ЖИВОТЪТ, който познаваме, ще е минало,
просто спомен, изчезващ в аналите на човешкото ни царуване.
Какво обаче ще запишем в тези хроники, дали няма да е признанието ,
че сме победили сами себе си, погубвайки всичко, което ни е било завещано от древността. Но най-страшното в цялата тази драма, ще е фактът, че не
ние сме най-големият губещ, а собствените ни деца, за които бъдещето ще е
безмълвие, а в безмълвието не съществува бъдеще ! Тогава ще ни се
наложи да им обясним безумните си действия, да се защитим, но дали това ще е възможно?
Лично аз смятам, че никой от
нас няма да може да даде отговор на най-скъпите си същества, защо се
е отричал от живота, допускайки унищожаването на биоразнообразието. И
щом е така, нека кажем „Стига!".Сега всички заедно можем да се опълчим
срещу безразличието и неразбирането, в което сме затънали, за да
променим перспективата и тишината да няма място в идните ни дни. Дали ще
успеем? .. Само един Господ знае, но смятам, че сме длъжни да опитаме и
не утре или другата година, а днес, тук и сега!
Източник:
netinfo
