Сега ручеят е пресъхнал. Тънката струя бяла, студена и страшно вкусна вода е изчезнала. В замяна нагоре по склона мощни багери къртят скалите, за да разчистят място на поредния хотел по крайбрежието ни.
- Защо, бе хора? – иска ми се да попитам, но не го правя. Знам, че е безсмислено. Не мога да се боря с човешката глупост и алчност. Не разбирам как свикнахме да губим всеки ден по нещо хубаво, истинско и неизмеримо само с пари. Нали по този безумен начин губим и част от себе си? С нас ли започва света, с нас ли свършва? Какво ще оставим на децата си? Въпросите в мен са толкова много и толкова наболели, че ако ги отъждествявах с барут, вече щях да съм събрал за една голяма и страшна бомба, с която да взривя цялото зло на планетата.
- Тате, па–па! – прекъсва тъжните размишления синът ми. Сочи с пръстче към прелитащите близо чайки. За него всички птици са еднакви. Ако види гларус, врабче или щъркел, ги посочва и много сладко казва „Па–па”.
За мен всички политици са еднакви. Знам, че без да ни показват буквално среден пръст, го правят по много други начини. Мястото на което се намираме в момента, до скоро бе природен резерват. Незнайно как, бе взето политическо решение да му сменят статута. Така вече можеха да строят хотели, в които слава Богу, от година на година идват все по-малко туристи. Интересно, кога съвсем ще престанат да ги посещават и циментовите превъплащения на човешката лакомия ще се сринат от само себе си?
Ох! Само като си помисля за тях и настръхвам. Отрицателната енергия, събрана от действията или бездействията на политиците неутрализирам като гушна сина си. Така светът се стопля, изчиства и става малко по-добър.
Междувременно на една, определила се като българка майка, в чужбина и отнеха детето. Отне го съдът, законно. Дипломатите от нашето външно министерство наблюдаваха безучастно, както се гледа театър. И вече майката, кой знае защо определила се като българка, няма да може да гали детето си, да му се радва и да го гушка, както аз правя със сина си. ЗАЩО!?
Какъв е тоя закон и съд, който може да отдели дете от родната му майка, само защото тя е решила да признае публично произхода си? Сбрал гнева на един обикновен баща, импулсивно се обръщам към синчето си: - „ В кой век живеем, Боже мой?!”
Както си му е навик да се учудва, когато види нов предмет или явление, малчуганът възкликва: - „ А, тате-е-е!”. Гледам къде сочи пръстчето му и замръзвам. Върху изсъхналата диря на ручея се плъзгат бели като перли капки. Значи той се завръща?! Значи не са успели да го убият?!
В този миг разбирам, че ТРЯБВА! Трябва да се боря, независимо колко малки са силите ми и колко безсмислена ще изглежда борбата ми отстрани. Защото не само политиците са виновни за унищожаването на природните ни богатства. Виновни сме и всички ние, които гледаме отстрани безмълвно! И както малкия ручей успя да се върне отново, така може би ще се върне и човещината у хората! Трябва да се боря срещу всички злодеи и безбройните им престъпления срещу човечеството и природата! Трябва да се боря за детето, останало без майка, за милионите, обречени на глад и нищета деца, за всеки ручей и всяко дърво! Трябва да го сторя, за да не задава същите въпроси, които си задавам днес аз, синът ми утре! Трябва, защото ме има, сега и докато съм жив!
Иначе животът какво е – слънчев лъч, който се опитваме да хванем в шепата си!
