Не сме ли богати?
Но богати на какво – пари и слава? Къщи, коли, скъпи дрехи, високотехнологични устройства може да притежава човек, но нима би могъл да се раздвои и да кара и двете си модерни коли едновременно или да облече всичките си дрехи наведнъж? Нима хората се нуждаем от толкова вещи, за да бъдем щастливи? А дали ни изпълва удовлетворение за дълго, когато държим своята нова придобивка? Това е само мигновена нотка на радост преди да ни обгърнат тревожните мисли как ще опазим своето съкровище, с колко още катинари и аларми да опашем дома си, за да попречим на другиго да се възползва от нашето богатство.
А истинските съкровища са пред очите ни. Нужно е само да се огледаме и погледът ни да не попада единствено на постиженията на цивилизацията, а на богатството, което природата ни е оставила. Това съкровище не се заключва в сейфове и не се пази от хорските очи, то е богатство, което се споделя с другите и заедно трябва да го пазим не под похлупак, а с безграничната си обич и грижа. Можем да му се радваме постоянно, защото то е навсякъде около нас, но само ако съумеем да съхраним неговия неотразим блясък. Нуждае се от нас, така както ние се нуждаем от него. Това съкровище е животворна милувка и енергия. Нима не откривате колко необикновена е водната капка?
Природата е създала всичко толкова съвършено - точно на своето място, в съзвучие с всичко останало. Тя ни е завещала този приказен дар – водата, за да даде начало на нашия живот, да му се радваме, да го почитаме, но и да го съхраним. Погрижила се е навсякъде да цари хармония, всеки да има това, от което се нуждае – храна, лек, дом и енергия.
А днес ние сме завладени от жаждата да притежаваме. Поделили сме си всичко, което можем. Слагаме цена, а не откриваме истинската стойност на нещата. Позволяваме си да посегнем дори на онова, което е дарила природата на човечеството. Опиянени от желанието за все повече и повече, преграждаме реките и създаваме свои язовири, задушаваме живата изворна вода в пластмасови бутилки, заграбваме плажните ивици само за себе си и лишаваме другите от досег с тюркоазената морска вода. Възможно ли е да си позволяваме да обсебваме нещо, толкова ценно, като водата и да го препродаваме, та нали я притежаваме всички!? Дали е хубаво да си играем със съдбата и скоро сами да станем разменна монета!?
Всичко, от което се нуждаем, е свързано с водата без която не можем. Реките са вените на Земята, езерата са нейните бистри очи, водопадите са нейните буйни къдрици, които запалват перото на поета и будят възхищение дори у най-големия технократ, морета и океаните са източник на безкрайна енергия, идваща от самата природа. Водата е всичко за нас от капката, в която се заражда живота, до водата, която дарява храна и здраве на тялото и душата ни. С нея е свързан целият ни живот. Тя зарежда всяка наша клетка, пробужда у нас желание за действие и сътворяване. Но ние сякаш доброволно сме готови да пропилеем това съкровище, да оставим водата да изгуби своята прозрачност и неповторими свойства, считайки, че грижата за водата се пада другиму. Не осъзнаваме, че водата е на всички и както всеки се нуждае от нея така и всеки трябва да приеме като свой личен дълг да съхранява чистотата на водата, защото веднъж замърсена пречистената вода далеч не е като истинската чиста вода, бликаща от извора.
Трябва да престанем да се обвиняваме едни други, а всеки да даде своя малък принос за запазването на световното водно богатство, защото чистата вода може да изчезне безвъзвратно както многото застрашени видове, които познаваме единствено от книгите. Може би вече има нов застрашен от изчезване вид и това е човека. Не бива ли да предприемем действия тук и сега, защото в ръцете си държим безценно съкровище, което малко по малко изтича измежду пръстите ни? Какво ще стане, ако съдбата на стотиците изчезнали видове сполети и нас? Можем ли да си представим изобщо такова бъдеще!? Няма да има никой, който да го види, защото ние, хората, ще запълним последната страница от червената книга.
И пред всичко това, което заплашва водата, човечеството предприема нищожни мерки. Продължава безумно да краде от бъдещето. Пречистваме водата, но същевременно строим огромни хотели по нашето Черно море, от които в морето се изливат тонове мръсни води, и ние избираме да плуваме в собствен сос. Добиваме енергия от водата, но я пилеем безразборно и ненужно. Забъркваме отровен коктейл и отравяме реките и тихият бял Дунав остава само в песните. Кога ще престане това, кога ще започнем да мислим какво можем да дадем на природата, а не какво още можем да вземем без да ни е грижа за последиците? Кога всеки ще се замисли и поинтересува какво може той да направи тук и сега? Защо трябва да чакаме другите да направят първата крачка, когато виждаме, че водата става все по-болна, а не беше ли тя тази, която дарява и поддържа живота, която е храна и лек?!
Истината е, че е дошло крайно време за действие. Не ни е нужно само пречистване, нужно ни е съхраняване водното богатство. Нали водата е съставна част от нас, би ли работил нашият организъм с пречистена вода – в какво ще се превърнем? Възможно ли е да се месим безогледно в работата на най-велия изобретател и творец – природата? Тези въпроси неизменно изникват след като виждаме на едни места хората да умират от жажда, глад и болести, а на други - да забравят кранчето на чешмата отворено.
И водата е разгневена. Свидетели сме на многобройни наводнения, проливни дъждове, невиждана суша, огромни вълни цунами вземат живота на много хора. Водата се опитва да ни предупреди, че това, което тя отнема, е само малка частица от това, което ще се случи, ако Синята планета изгуби своя отличителен цвят. Водата има право да се бушува и негодува, защото тя както всеки един от нас, когато е наранен се опитва да се защити, но също така и да защити онова, което съхранява, онова, за което е отговорна – живота.
