Hi, what's happen? Това е първата реплика на Йорданка Павлова, която току-що с размах е отворила вратата на класната стая.
Йорданка има четирийсет години трудов стаж, чака да я пенсионират и вече се е настанила на учебния стол. Вади химикалка, учебник по английски и една тетрадка.
Освен нея в мрачната стая има още пет жени. Някои са пенсионерки, други като Йорданка чакат да се превърнат в такива. Всяка сряда те се връщат в училище.
Първоначалната идея на организаторите от дружество "Знание" е била курс по английски, в който баби и дядовци учат заедно с внуците си. Тя се ражда в главите на преподавателките, когато виждат как възрастните хора прекарват всеки ден часове в чакане на децата.
"Просто решихме да ги поканим да влязат и да се включат", разказват учителките по английски. С течение на времето внуците обаче преминават на по-високи нива, някои от възрастните се отказват и сега ентусиастките остават общо шест.
През 2006 г. над 43 хиляди българи са се пенсионирали. Само за един ден животът им се е променил, цялата му организация се е срутила. Денят, който преди е имал своята структура, е застанал плашещо празен пред тях.
Дори и да не сте един от тези 43 хиляди души, някой ваш близък сигурно е. А рано или късно всеки ще попадне в целевата група на вестник "Трета възраст". Иначе казано - четете нататък, трийсетгодишни, това ви засяга. Сериозно.
Кризата след пенсионирането
е едва първото препятствие в тежкото състезание, наречено изживяване на "заслужените години отдих". Продължението се нарича години на борба за оцеляване и почти неизбежната щампа "СТАР". Ще рече - "ОТХВЪРЛЕН".
"Това е въпрос на начин на мислене и закоренели стереотипи", смята Таня Гебова от дружество "Знание". Неправителствената организация създава проекти за обучение на възрастни хора.
"Като че ли, като станеш на 55, нищо не бива да те интересува и не можеш да започнеш нищо ново", продължава тя.
Ателието на последния етаж на читалище "Георги Раковски" е изпълнено със светлина. В помещението, обзаведено със стари мебели и прах, всяка събота се събира групата за рисуване "Захари Зограф". Тя се състои предимно от пенсионери. В архивната атмосфера на ателието третата възраст търси своето настояще.
На сбирките на група "Захари Зограф" се срещат две поколения. Децата от околните училища често посещават открити уроци в ателието, организират се и съвместни изложби. В съботната сутрин едно 10-годишно тъмнокожо момче е дошло преди всички възрастни.
Думисани не особено концентрирано се опитва да прерисува една икона. Той стреснато се обръща всеки път, когато чуе вратата на ателието да се отваря. Един по един хоби художниците от третата възраст се появяват. Говорят си с Думисани, той е талисманът им.
"Смятаме, че така двете поколения се обогатяват", казва секретарката на читалище "Георги Раковски" госпожа Андреева. Със сигурност Думисани възприема възрастните хора по-лесно от повечето си връстници.
В неговия малък свят ролята на хората със сребро в косите е ясна: те са добрите възрастни хора, които му обръщат внимание и го черпят с чай. Ще е пресилено да кажем, че той има нужда от тях. Но по някакъв начин те са му полезни.
Може да звучи елементарно, но възрастните искат точно това - да могат бъдат полезни. На себе си и на останалите.
Но и искат да кажат на внучето "айде, баба, go to bed". Това не е рекламен слоган, а думите на Николина Цонева. Едрата червенокоса жена е извадила една английска граматика - тя също учи езика в курса на дружество "Знание".
Дамите в класната стая разказват за хъса им за знания, за самочувствието, което това знание им дава. Така можели да си говорят с внуците на английски. Можели да ползват компютри.
"Даже си проверяваме домашните в "Скайп", смеят се те. Но накрая признават - "ние не сме типичните български бабички".
А какви тогава са типичните бабички? Те със сигурност не учат английски и не организират изложби. Повечето от тях, особено тези в големите градове, просто са изчезнали и са се превърнали в едни съвременни дървета без корени - без амбиции или желание за промяна.
Таня Гебова казва, че дълго време е било прието възрастните да гледат внуците и така да запълват времето си. С годините тази традиция се променя, а ролята на хората от третата възраст става неясна.
Ако питате младите, въпросната роля на възрастните е да носят вода от халите, да пълнят трамваите и да не вършат нищо смислено.
Нуждата за обучение на повечето възрастни хора идва и от още една прозаична и смислена потребност за хората от всяка възраст - тази за създаване на социални контакти.
Седемдесет и една годишният Кристиан Виинберг от Хамбург гостува в София, за да представи бюрата за възрастни хора в Германия и начина, по който опитът от Западна Европа може да се приложи в България (виж интервюто).
Виинберг отбелязва, че "хората от третата възраст притежават нещо, което рядко се оценява - опит и компетентност". Един от примерите, които германецът дава, е за разработван от него проект в Русия, където в малко градче пенсионирани пчелари организират курс, в който да обучават по-младите на занаята си.
Един от важните фактори за започване на подобни проекти е и личната инициатива на участниците. Но как се мотивира един човек, който е изпаднал зад борда на обществото?
Какви са неговите амбиции, когато в общия случай пенсията му не покрива основните му разходи? "Мога да разбера, че в такава финансова ситуация обучението е последното нещо, за което си мислиш", казва Джъмбо Клерк от EATA (Европейска асоциация за обучение на възрастни).
"Но за да водят един нормален живот, ще е важно и сами да се научат как да използват своя опит и умения по начин, който да им помогне да оцелеят", добавя холандецът.
Разбира се, не е задължително обучението на възрастните хора да е свързано със света на техниката или чуждите езици. Може да става въпрос за занимание, което човек винаги е имал желание, но не и време да върши.
"Рисувам от 30 години, но едва след като се пенсионирах, започнах да се занимавам сериозно", разказва Янка Митева с много тънкия си глас.
Дребничката жена говори бързо и се усмихва, докато насочва живите си очи към своята недовършена картина. Тя е един от най-активните членове на ателието "Захари Зограф". Тя казва:
Безсмислено е да се живее, ако не се прави нещо
Че ежедневието на възрастните хора в България е ужасно. Че те не са хора за изхвърляне.
"Вие имате читалищата - това е една чудесна традиция, разпалва се Джъмбо Клерк, те могат да бъдат променени чрез нови проекти. Това може да бъде едно ново предизвикателството за България."
За читалище "Георги Раковски", което приютява групата на рисуващите пенсионери, най-голямото предизвикателство в момента е как да си плати парното.
Истината е, че освен проектите на неправителствените организации читалищата остават най-сериозната възможност за организирана дейност на възрастните.
Но съставите по танци, хоровете или курсовете по музикални инструменти и чужди езици обхващат малка част от техните интереси. "Важно ще е общините да се включат и да подкрепят инициативите, свързани с хората от третата възраст", смята Таня Гебова.
Въпросите около финансирането са изпълнили и ателието в читалище "Георги Раковски". "Имаше конференция по въпросите на възрастните хора, няма ли да се намери нещо и за нас", питат хоби художниците от третата възраст.
Докато траят читалищните ваканции, те чакат сбирките си с надежда. Но никога нищо не се променя. Ателието ги посреща с малко повече прах, с настолния календар, оставен на януари 2004, и с периодиката на "Работническо дело" от 1946, на която те стъпват, за да се повдигнат, ако искат да стигнат до нещо високо...
Но амбицията им си остава същата - да не се оставят на възрастта да ги повали.
