България изживява може би още по-болезнено своето разчленение, тъй като многократно е губила свои части от Берлинския конгрес насам. И тези разчленения са се редували с моменти на еуфорични присъединявания - кога успешни (Съединението), кога не ("освобождаването" на Македония с помощта на Хитлер).
След Втората световна война България не изгуби територии, но раздвояването на обществото беше духовно и едно от най-ярките му проявления беше царят в изгнание. За България Берлинската стена минаваше през Мадрид.
Въпросът сега е дали Симеон, със своя авторитет, с връзките си с емиграцията през тези 50 години, може да изиграе ролята на Хелмут Кол и Западна Германия, за да възстанови моралната цялост на българското общество. Избирателите, които някои наричат необразовани и изостанали, ясно доловиха вътрешния порив на някои от досегашните управляващи по-скоро да уредят себе си, децата и близките си в чужбина, отколкото прокламираната им цел да задържат и върнат младите хора в България. Ще съумеят ли новите народни избраници да преодолеят дълголетните травми на българското общество, изтощавано от външна и вътрешна емиграция, не на основата на реваншизма, а като едно прераждане?
Това е една политическа хипотеза, "достатъчно безумна, за да бъде вярна", както се изразява бащата на модерната физика Нилс Бор. Неслучайно навремето академик Дмитрий Лихачов нарече България "страна на духа". Понякога културните и моралните фактори могат да надделеят над рационалните и икономическите - и българската история, и българите като че ли сме особено податливи на подобни парадокси от гледна точка на западния разум. Някои го обясняват със смесената ни кръв. На това са способни или народи, преминали през много земи (като евреите), или такива като нас, преминали през много премеждия, за които духовното е като котва. Може би дългата ни история и акумулираният през вековете опит са допринесли народът ни да осъзнае преходността на материалните неща.
Тепърва Симеон ще изпита тежестта на политическата корона.
