Сфумато - записки от Ателието

Аз съм болен човек... Лош човек съм. Неприветлив човек. Мисля, че ме боли черният дроб.
Достоевски, Записки от подземието

Мястото: ТР ‛Сфумато‛. Младенова, Добчев отдавна вече написаха: Всъщност Сфумато - това е техника за рисуване на въздуха... Защото Сфумато е техника за рисуване именно на невидимото, недоказуемото с разума и опита. Сфумато е онова, отвъд линиите и чертите, онова, което е зад платното; онова, което Леонардо да Винчи оставя като следи от дим.

Театрална работилница ‛Сфумато‛ е техника за правене на театър именно на невидимото, недоказаното с разума и опита. Тя е в постоянното опитване, в неотменния труд, в тежката работа. Работа, която трябва да отведе отвъд или нагоре. Със сигурност да преобърне битието. Да скъса с редовото протичане на нещата. Да отвори зев към съ-битието, да случи непосредствено ставащото на сцената. Така че, да встъпиш в ‛Сфумато‛, означава да си подготвен да разтовариш клишетата, да се откажеш от граматиките на всяка театрална школа и да застанеш на границата. Там, където, докато твориш театър по маниера на дима, не трябва нито да изчезваш, нито да присъстваш прекомерно.

Ателието е лабораторна работа, която няма краен резултат. Тя е процес за все по-фино вписване в движението към граничното, все по-прецизно доближаване до онзи зев, който превръща протичането в събитие. То е начин за осъществяване на техниката ‛сфумато‛. Затова Маргарита Младенова и Иван Добчев общуват с актьорите най-вече под формата на ателиета и дълги репетиции.

Ателието тази път е гранично, самото то е събитие, защото се е отворило навън и е проговорило на чужди езици ? английски, руски, френски.

Неговият международен характер е нов етап - както в развитието на ‛Сфумато‛, така и на театралната действителност в България, която привлича и акумулира в себе си чужди сценични практики. Това дава база за съпоставка или по-скоро за диалог между актьорите. Ателието е възможност за сценичен разговор, при който опитът на всеки един участник прибавя нещо различно, развива или отрича вече направеното. Никой от участниците не може да се възползва от привилегията на отработеното движение, на заучения маниер на игра, на стереотипното поведение. Не това е задачата.

Задачата: Отвън навътре. На голямата сцена на ‛Сфумато‛ - закачалка с много дрехи. Срещу нея - подредени в редица чифтове обувки. От другата страна - гримьорна с огледала, гримове и спрейове. Шкафове с вещи, а до шкафовете други вещи: пушка, акордеон, стъклени бутилки, леген с вода....Отстрани парапет.

Актьорът трябва да облече и нагласи себе си, да стане някакъв. Да бъде конкретна личност с конкретен проблем. Да се движи и в действията да бъде опознат що за човек е.

После открива заложения в шкафа (или другаде) текст. Това е парче от ‛Не аз‛ на Бекет. Дотук е навън.

Но цялата трудност на задачата е да се стигне до онова ‛навътре‛, разбирано като понятие в теоретичната система на Младенова-Добчев, което е движение към вътрешните гранични зони. Човек трябва да събере всичко натрупано като материал, като напрежение, като проблем и през текста то да стигне до ‛вътре‛ или по-точно - през текста да се движи навътре към все по-дълбокото, към едно не/възможно откровение. Ако някой от участниците се справи, означава, че ателието, отворило се навън, разпиляващо се в преводи и обяснения, е стигнало отново до ‛навътре‛, т.е. постигнало е ‛сфумато‛.

Задачата не е лека и имаше много възражения срещу нея. Но голямата трудност, страданието е залогът за разтърсването на нормалността и опериране с едно различно време-пространство. Защото с лекота актьорите създаваха ‛своя човек‛, но само при онези, при които човекът беше притеглен в обсесия, в извънредна ситуация, в плътна логика, само те можеха да се сблъскат с текста като с нещо радикално друго, като възможност за изход, като с код, който да ги преобърне.

4-ти ден от Ателието. Маргарита Младенова говори за разликата между етюд и опит: етюдът е да си подвластен на ситуацията. Актьорът реагира според ситуацията, той е реакция. Опитът е да внесеш проблема си в ситуацията. За опита е нужен човек с проблем. Ако аз съм дебела и ви занимавам с това, ставам, тътря се, пия вода, спъвам се ?това е етюд, маймунска имитация на ежедневието. Ако аз съм дебела и искам да стана цирков актьор ? имам проблем. Тогава влизам в парадоксите на човека и човешкия живот, влизам във вътрешното напрежение, което предизвиква проблема и което се проявява в действията ми, в реакциите ми.

Иван Добчев коментира опита на Франческо от Франция: Този безформен, безобразен човек, който изпитва такова ожесточение, агресия към света, проявява нежност към същества, безобразни като него. Той работи в ситуация на провал, което е самурайско. Изпитва мазохистично удоволствие да върви към провал. Организира си капани и с любопитство сам пада в тях. Такова усилие на живот и смърт, такава радикална обсесия създава мощно силово поле. И този изрод разпознава себе си именно в текста. Там той намира решение на своя проблем? през текста осъзнава, че и той е човешко същество.

Опитът на Гитис от Литва: С гръб към публиката, кльощав, бял, почти гол, само с панталони с навити крачоли. Започва да се движи, като се придържа за рамката, на която се държат дрехите. Сляп е. Напредва бавно, но е сигурен в себе си. Когато рамката свършва, опит да се върне назад и все пак... продължава напред. Намира опора в редицата с обувки, по-плахо, но не колебливо. Пристъпва по обувките. Всяка обувка е убежище, защото дава ориентир. Краят на редицата с обувки ? криза пред нищото, връщане назад, преодоляване на кризата. Продължаване. Лутане из нищото, пространство без вещи и после достигане до гримьорната. Разчистване на всички предмети. Прилепяне до огледалото, провиждане на себе си. Оттам систематично и непоклатимо изкачване по шкафчето на етажерката. Достигане до възможно най-високата точка на сцената. С два крака върху тъничката рамка на етажерката, право под прожектора. Опит да избълва нещо. От устата му излиза сгънатото листче с текста на Бекет. Той го следи с пръст върху листа отвън, но текстът се случва отвътре, текстът не е чужд, защото сляпото лице говори ‛навътре‛.

Да си отваряш устата е твърде опасно начинание. Особено е опасно да си отваряш устата на сцената ? там, където всяка дума трябва да тежи на мястото си, като при поезията. И мълчанието трябва да тежи, да е заредено, плътно, вътрешно наситено. Иначе образът се пропуква и разпилява в детайлите, в хилядите неща из света и губи концентрацията на своето аз. Устата може да се отвори и да пусне в обръщение думите само когато е нагнетила достатъчно мълчанието.

Ателието е на Младенова и Добчев. Те са тези, които въвеждат в режим на работа, които обгрижват всеки опит с коментар, поставят му теоретична канава, рефлектират го; за да го нагнетят още повече; за да го прочистят от излишните детайли, да го уплътнят. Техните бележки върху опитите са механизмът, който задвижва ателието. Те помагат на участника да стигне аскезис, при който тялото се лишава от външна обемност и става удар(е)но тяло, в което раздвоената действеност между актьор и персонаж е вече е заличена. Има само опит. Продължаване със стиснати зъби. Продължаване, what to try? no matter? keep o­n, изкуството да продължиш да поддържаш една обсесия, да владееш изкуството да гладуваш. Тъй, както го иска Кафка.