С братовчедка ми бяхме около десет годишни. Разхождахме се покрай реката в красива местност, само на няколко километра нагоре от нашия град, по пътя за голямата планина със заснежени до пролетта върхове. Топящите се снегове от тази планина захранваха нашата река и всяка пролет водата в нея ставаше буйна и пенлива, безумно красива, дори страшна. Немалко истории бях чувала от баба и дядо за кози и ярета, отнесени от реката. Обожавах да сядам на брега и да я гледам как идва и отминава, как носи късове от паднали дървета, как подскача по камъните. Гърмеше в ушите ми и ме хипнотизираше.
Тогава, обаче,беше средата на лятото. Реката беше само едно каменисто корито с образували се тук и там малки вирчета. Забавно ни беше да ходим по камъните и пясъка, иначе недостъпни под студената, бърза вода. Спирахме до останалите късчета вода да се охладим и погледаме отраженията на клоните и листенцата на дърветата. И тогава, в едно от тези мънички басейнчета видяхме риба! Тя се стресна и се опита да се скрие, да отплува и да се спаси в дебрите на реката - нейният единствен дом, нейният безкраен свят. Но се удари в камъните. Камъните, заграждащи малкото останала й жизнена среда. След първоначално обзелата ни еуфория, че сме намерили рибка, детските ни сърчица се свиха при мисълта, че до края на лятото тя ще умре. Ще се изпари и последната капка на това малко убежище и рибката ще спре да съществува. Не можехме да го допуснем. Вече бяхме ходили много по реката и знаехме къде има доста по-голям вир, който може би няма да се изпари и ще запази живота на рибата до есенните дъждове. Но той беше далече. И тъй като с нас нямаше възрастен, който да ни каже, че няма да успеем, ние успяхме! Хванахме рибата с детските си ръце и тръгнахме. По-точно, затичахме се колко можем по-бързо до следващото вирче надолу по реката, в което да я пуснем. Там я оставихме да поплува, да подиша и да е готова за следващия преход. След това отново я хванахме и я пренесохме до друг вир. Не помня колко пъти повторихме това, нито колко време сме тичали. Но накрая стигнахме до големия вир и пуснахме рибата там. Все още жизнена, нашата нова приятелка щеше да дочака пълноводието и да продължи живота на реката.
Почти двадесет години са минали от тогава. Все още ходя на реката и се опиянявам от нейната сила. Но месеците, в които водата почти изчезва са все повече. И аз ужасно се боя, че някой не много далечен ден реката ще се загуби, няма да се завърне в края на лятото. А дядо ми се страхува да не ни наводни същата тази река, да не ни отнесе градинката и покъщнината. Защото това се е случило в неговите младини. Изчезващата сега малка река преди години е предизвикала огромно, страшно наводнение. Той е наблюдавал това наводнение от хълма, на който е разположено неговото село и не може да заличи спомена за него. А аз, само две поколения по-късно не забравям за рибката, която губеше жизнената си среда. И разбирам, че с нас се случва същото. Ние губим света си. Без вода няма живот и за нас. Няма гори, няма храна, няма суровини, няма нищо! И се питам ще има ли две малки деца, които да спасят нас? Да, отговарям си. Това са моите деца, нашите деца, всички деца. Защото е много лесно с децата - просто правиш това, което искаш и те да правят и не правиш онова, което не искаш.
Наскоро четири годишният ми син видя, че съм пуснала водата вкъщи по-силно и ми направи забележка: „Мамо, внимавай, харчиш водата на белите мечки!".Почувствах се горда, че е разбрал и запомнил моите думи. Скоро ще трябва да му обясня, че всъщност не само белите мечки, а и себе си спасяваме като бъдем отговорни. Отговорни към природата, към себе си, към децата си, към същества, които дори не сме виждали, но знаем, че ги има. Вече нямаме оправдание, защото разполагаме с неограничена информация, която поколенията преди нас са нямали.
Сега нагоре по нашата река се строи водна електроцентрала. Аз искам чиста енергия. Искам и чиста река, пълна с риби и раци, пълна с живот и поддържаща живота на брега. Дали е възможно да имам и двете едновременно?Отговора е в баланса.
Дано да бъдем умни...
