Искам да се слея с морската пяна. Да се стопя в океана от собствените си сълзи. А как копнея да се стопля с малко слънчеви лъчи. Поглеждам Слънцето. Вместо да ме парне с усмивката си, то ме кара да потръпна от студ. Разбрах. Аз съм една от човешкия род на унищожители. На нас, „студенокръвните" хора може да се отвърне само със студенина.
Искам да се скрия някъде от срама да бъда човек. Прегръщам делфинчето. Та то толкова прилича на дете! Детенце, чийто плач е спрял завинаги. Може би ние, децата на Човека, ще споделим скоро съдбата на растенията и животните -творенията на Земята. Ще измрем. Ще изгубим душите си. Ще изчезнем...
Отчаяна, влизам в една крайбрежна пещера. Взела съм малкото телце със себе си. Тук ще бъде гробът на делфинчето. Посягам с ръце да оставя мъртвото същество в издълбано от водата каменно легло. И, нееееееееееееееееееее! Подхлъзвам се. Падам. Потъвам в Нищото...
„Погълната съм от Злото!" - е първата ми мисъл. - „Не, попаднала съм на нова Земя!".
- Грешиш. Ти си в центъра на Земята. - чувам странен женски глас зад гърба си. Помръдвам едва. На скалите зад мен няма никого. С изключение на една книга. „ Пътуване до центъра на Земята?! Като в романа на Жул Верн! Невъзможно!!!" - бях убедена аз.
Приближавам се до книгата. Привличането й е по-силно от мен. Покрита с горски цветя, плаваща в прозрачни пари, върху нея пише с огнени букви: „Дневникът на Душата на Земята".
Отварям пожълтелите страници. На първата от тях е написано с небесносин цвят:
„ Ден осми от Сътворението на света Не съм фея или русалка. Не съм вещица, нито вълшебница. Не съм горски дух или лепрекон. След като сътвори света и хората, Господ създаде мен -- Душата на Земята. Цветята и тревите, дърветата и храстите, насекомите и птиците, влечугите, земноводните и бозайниците се раждат и развиват, растат, размножават и умират. Аз ги карам да правят така. Аз се грижа за равновесието в света. Моите деца са природните стихии : Огънят и Водата, Въздухът и Земята." Прелиствам няколко страници. Продължавам да чета. „ 15. 10. 253 година Аз съм една щастлива душа. Хармония цари на моята планета Земя. Да, хищниците се хранят с дивеч. Но без жива плът, месоядните животни ще умрат. Хората също убиват животни за месо. Не мисля, че това е зло. Защото човешките същества трудно си намират храна. Дори усещам често как от мене имат нужда пак." Прехвърлям стотина страници.
„21. 12 . 1723 година Един ужас малко по малко завладява Земята. Хората непрекъснато късат цветята. Убиват животни не за храна, а за лов, за забавление. После си устройват угощение..." Още петдесет страници по-нататък. „08. 06. 2010 година - Световен ден на океана Днес полярните ледове се топят с 9% на десетилетие. Дебелината на арктическите ледове е намаляла наполовина от 1960 година насам.
Около един милиард души, или един на всеки шестима, нямат достъп до вода. Недостиг на ценната течност е причина за смъртността по света. Обратно, в САЩ, 40 % от водата, достигаща до домовете, се излива в тоалетната. Половината от горите, заемали около 50 % от площта на Земята, са вече в историята. Само 1/5 от тях са останали недокоснати от човешка ръка. Недокосната остава и 1/6 от дървесината, доставяна на строителните площадки. Тя се изхвърля като отпадък... За човека това са цифри. За мен, Душата на Земята, всяка цифричка, всяка стотица и десетица са като пробождане. Не от нож. Не от меч. Не от копие. А от нещо много по-страшно -- човешка недобросъвестност. Спомням си думите от романа „Престъпление и наказание на руския писател Достоевски:
„Страданието и болката винаги са задължителни за високото съзнание и за дълбоко чувстващото сърце." Потръпвам от прочетеното. Душата използва потресаващи факти, мъчейки се да се докосне до отдавна замръзналите човешки сърца. Преглеждам по-нататък. Последните страници са сякаш написани с кръв.
„ 22. 05. 2027 година -- Ден на Биоразнообразието Изсякоха горите. Пресушиха реките. Замърсиха въздуха. Настъпи Краят. Разрушение, унищожение, забвение... Ад! Апокалипсис! Някога хората четяха Библията. За тях Страшният съд бе краят на света. Представяха си как огнени реки ще потекат, как Бог ще слезе от небесата. Те, разумните хора, не подозираха, че Краят бе дошъл отдавна. Избиха животните. Избиха се като животни. Първа световна война -- жертви -- около 10 000 000 убити, край - 1918 година. Втора световна война -- жертви -- около 57 000 000 убити, край -- 1945 година. Трета световна война -- между хората и Природата -- жертви -- изчезналите 64 вида бозайници, 109 вида птици, 20 вида влечуги, 3 вида земноводни и 763 растения, край - ??? Никой не осъзна, че „Във всички творения на Природата има нещо за възхищение", както бе казал древногръцкият философ Аристотел. Едгар Кейси добави „Никой не е толкова мъдър, че да няма какво да научи от природата".
Разгневен и разочарован от човешкото безразличие, Бог заповяда на моите деца - Огънят и Водата, Въздухът и Земята - да накажат хората. Пожари и наводнения, урагани и земетресения завладяха света.
Хората станаха още по-зли. Заприличаха всички на Дориан Грей. „Нито една цена не бе твърде висока за едно ново усещане" . „Те знаеха цената на всичко, но не знаеха стойността на нищо" (Оскар Уайлд). Не знаеха, че не всичко, което блести, е злато. Не знаеха най-важната истина, изричана някога от човек (или почти човек) : Най-хубавото е невидимо за очите". Хората не обичаха ближните си. По-страшно - обичаха единствено самите себе си. Забравиха словата на евангелиста Марко :„Каква полза за човек, ако придобие цял свят, а погуби душата си..."
Душите им се превърнаха в демони, в дяволи. Някога Крауз прозорливо бе отбелязал: „Дяволът си въобразява, че може да направи хората по-лоши".
Задушавам се от замърсения въздух. Не мога да живея повече в земния Ад. Аз, Природата, Душата на Земята, умирам..."
Спирам да чета. Пред мен, на легло, постлано с най-дъхавите билки, лежи умиращата Майка Природа. Около нея са се събрали децата й. Огънят, младеж с коси от пламъци, се опитва да запали отново у нея искрицата за живот. Водата, девойка с морскосини очи, полива лицето на майка си с Жива вода. Въздухът, слабо момче със сивкаво лице, обгръща Природата с кислород. Земята, момиче с устни, червени като рози, слага върху челото на майка си венец от най-прелестните цветя. Безуспешно.
Едва сега разбирам какво се бе случило. - Природата, Душата на Земята мъртва! Никога! Никогаааааааааааа! Без нея няма Земя! Няма човек! Няма нищо! -- плача аз. Отварям очи. Оказвам се в леглото си.
„Това бе най-лошият ми кошмар някога. Ще се постарая да не се сбъдне. Защото получих жизненоважен урок: „Пазете Природата, резервна няма!"
Последвайте ни
