В човека съжителстват от зората на неговото съществуване Дяволът и Богът. Любопитното същество е в състояние да се докосне до огъня - за да изгори в него, но и за да създаде бъдещето на човечеството. Загърбвайки тегобите на ежедневното съществувание, в борбата да надделее над опасността, човекът неизменно се стреми към своето щастие. Като подрастващо дете, откъснало се от лоното на Майката-Зeмя, той се опитва да върви по своя път - стъпките му са отначало несигурни, с всичките си сетива е устремен да се вслушва в Природата, да почерпи опит и упование от нея, следва уроците ъ, спъва се почти на всяка крачка и греши, грешките в зората на съществуването на цивилизациите заплаща с живота си.
Постепенно човекът става по-уверен - заобиколен от все повече себеподобни, живее в сигурен дом, защитен и преситен, счита се за независим от тленното, мисълта му достига висоти, които надхвърлят способността му за оценка и които погубват сърцето му в стремежа да победи, да покори, да наложи своята воля. Толкова привичен е споменът за борбата, заложен в някакъв древен елемент на съзнанието ни, че цялото ни съществуване се подчинява на поривите да надбягаме другия, да бъдем по-силни, по-умни, по-богати, по-...
В това време Земята върви по своя път, привлечена от огненото ни светило, обикаля сред облаци звезден прах и дъжд от ледени отломки. Тук се сменят епохи на ледове и вулканична жега. Морета заливат безкрайни равнини, пустини изпиват живота на райски градини. Преди 12 хиляди години се е оттеглила предходната ледена покривка, с нея е изчезнал и Homo floresiensis - малкият човек, обитавал остров Флорес, който дълго време е съжителствал с Homo sapiens. Още по-рано - преди 30 хиляди години в суровата тундра е престанал да диша последният неандерталец.
Сам Homo sapiens е продължил да строи своите градове, да води своите войни, да обича, да убива, да съгражда и да унищожава съграденото от други - за да пребъде. Преминал е през векове на невежество и робство, през експерименти и откривателство. Днес шест милиарда души вървят по земната повърхност - забързани, замислени, погълнати в своя делник, щастливи, нещастни, търсещи; потъват в меките седалки на колите си, в метрото, трамвая, мотрисата, като ято се изсипват по прашните улици, потъват в многоетажни чудовища от желязо и бетон, взират се, вслушват се, машинално движат ръце и крака, плачат, смеят се; чоплят земната повърхност, дращят, дълбаят, откриват миналото си, заравят страховете и надеждите си, устремяват в пространството мечтите си, опитват се да избягат от земното притегляне, връщат се; получават награди и наказания.
Отдавна сме загубили първичните си инстинкти, които са ни направлявали и свързвали с Природата. Носталгично се връщаме за седмица или две в планината или на морския бряг, въздишаме пред залезите, пием чистия въздух, наслаждаваме се на тихата песен на бликащия извор, оглушаваме от тишината. После цяла година с този спомен живеем в консервените кутии на път за училище или работа, в трептящото от нервност и напрежение ежедневие.
Дошло е време Homo sapiens да съзрее, да поеме своята отговорност пред Земята. Много път е изминат, много вода е изтекла. Шест милиарда души сме като мравки по земната повърхност. Земята е пътешественик в безкрая, привлечена от своето светило, обикаля по неведоми за нас пътища, нехаеща за нашите страхове и надежди, разтърсвана от катаклизми, къпеща се в магма и вкочанена в ледове. Ние сме оцелели хиляди години, приспособили сме се към невероятно тежки условия, рушили сме и сме създавали. Очакват ни още изпитания. Длъжни сме да ги посрещнем, за да продължим да съществуваме.
Последвайте ни
