Съботното утро е в унес,всичко живо спи. Някакво птиче изврещява, уплашено от затръшнатата врата на блока. . Номерът е да избягаш отунеса.Точно това правя.
Тръгваме навреме. Лили е водачката – познавам я от Страшното езеро в Рила преди три години. Тони, здравеняк с непукистки вид, е нашят спасител. Останалите са –Кремена, двама влюбени, две семейства, други възрасти и усмивки, които приятно допълват компанията
По Подбалканската е зелено. Погледът препуска със скоростта на микробуса по по-далечното зелено, нюансиращо в още десетки цветове на зеленото до сиво-синьото над планинските била. Радва се окото. Усещаш го живота – пулсира под колелата, кима ти от двете страни на пътя.
Трябва да попътуваш извън България, за да я сравниш с останалия свят и да разбереш какво неповторимо чудо е. Няма друга така да ти дръпне струните, да ти зареди емоционалната памет!
Забиваме спирачки в Сопот. Вдишваме друг въздух. Тук зеленото е още по-друго зелено. Иска ти се и времето да е друго, да си в дядо Вазовото време. Калдъръмите сами те повеждат натам - до църквата и Метоха със скривалището на Левски, и онази църквица толкова малка, вкопана в земята, но страшно жива с дух и заряд, стискащи гърлото. Вдишваш нещозашеметяващо! В съзнанието ти нахлуват образи и велики сенки, чуваш гласовете на децата от Радиното Госпожино училище. Ето го и самият Вазов - седи под вековната асма, подпрян на бастуна си.
Спрялото време ни гледа зад дървените плетеници на прозорците на Метоха. Вървим по калдъръма и чуваме шепота му, усещаме дъха му. Вслушваме се в шумоленето на чемширените листенца. Настройваме сетивата си да уловим повече от тайнствата, от несекващата мъдрост на великото ни минало, стаено и в капките по листата на на току що полятите мушката - драгоценни капки, разпръснати като бисери от чудодейна броеница!
Не, не са сътворени случайно тези три монолита - Сопот, Карлово и Калофер, три възрожденски пазви на Стара планина, за да родят точно тe- Вазов, Левски и Ботев!
За пръв път съм в Стара планина. Очаквам да стъпя на мека, тревиста пътека. Уви! Това не ти е, нито Витоша, нито Рила! От Паниците започват стръмнините и катерене по чакълеста пътека, уплетена от коренища. С Кремена сме на опашката, след нас Тони затваря редицата.
Говорим си за децата ни, които почти не ходят пеша, какво остава за ходене в планината. Коментираме бесния ритъм, който ни влудява и другите простотии, които изяждат живота ни.
Настигат ни и задминават весели групички. Хубаво е, че има хора, които са се извадили от пашкулитеси. Хубаво е, че и ние сме сред тях.
А гората! Боже, каква изумителна гора – само буки, вековни буки и между тях като бели облаци цъфти бъз. Тук-там великански скали, изтърколили се от зъберите кой знае кога, допълват декора . Старата му планина как ва гора е родила! Никъде по света не може да се види такава гледка – кичести, горделиви дървета, разпрострели клони нашироко, нависоко, с върхове чак до небето! Като погледнеш нагоре – зеленият покрив е като гигантски покров, сътворен от изкусен архитект. Куполът е в ажури с накацали по тях райски птици. През витражите в сребристо- зелено струят слънчеви отблясъци и капки светлина се стичат надолу, нежно галят стволовете на буките. Тук е храм. Душата блажено се рее...
А реките и рекичките! Неспокойни, забързани, пенливи, кристално чисти, шушнещи, бърборещи, нестихващо приказливи. Сядаш да ги слушаш и забравяш за безумния свят долу. Забравяш за тъпото си ежедневие.
Пръските носят прохлада, примесена с аромата и свежестта на планината. Неусетно достигат до дълбините на зареяната ти душа и измъкват незнайно как горчилките и насъбраните утайки! Бълбукането понася мислите ти. Потапяш ръце, а вълшебството на водата минава през теб капка по капка, като жадувана, сияйна енергия, обагрена в цветовете на дъгата. Сливаш се с водата и тишината. Божествена хармония! Искаш мигът да е вечност.
Каква мъдрост и вълшебство в една дума – вода! От къде идва и накъде отива, не спира и никога не е една и съща. Дали извира от дълбините на Стара планина или от снежните й длани, но винаги е озарена от слънца, музика и велика доброта. И винаги - съвършена. Поглъщаш тайнството й, за да го съхраниш завинаги.
Сигурна съм, че ако онзи японец, дето наблюдава кристалите на водата, изследва водите на Стара планина, ще се убеди, че нейните кристали са магично-бисерни, неповторими.
Пътеката е ту нагоре, ту надолу и по серпантини. Вървим по гънките на планината. Минаваме през поляни с кантарион и мащерка. Слънцето е милостиво, сенките са благодатни. Разминаваме се с младежи и девойки, които весело припкат надолу, покорили връх Ботев. Казвам „покорили върха”, при което Тони мeапострофира -планините и върховете не се покоряват. Понякога, когато те пожелаят, могат да ти позволят да се доближиш до тях и толкова.
Връх Ботев е с преспи в подножието. Нашият път е за хижа Рай и водопада Райското пръскало. Наслаждаваме се на панорамата – пред нас е Джендема с непроходимите си гори и храсталаци, над него – красиви непристъпни зъбери и върхът. Тони казва, че сме в Чистилището. Поглеждам го, говори съвсем сериозно. Не оставало много - след Чистилището следвал Раят. Не търся подтекст, но няма случайни неща.
Изкачването е сериозно.. Движим се в самото сърце на буковата гора. . Там горе е последната почивка - лягаме като пребити. Вървели сме около пет часа, а километрите са не повече от десет. Умората е адска, но удовлетворението – върховно. Чистилището е зад нас!
Ето я и хижа Рай. По-скоро на рай прилича всичко наоколо. Пред нас, вдясно, под небето, е самото Райско пръскало. Поляната, на която е кацнала хижата, е окичена с гледки, които бързаме да погълнем, за да не изчезнат. Скалите дремят, високо протегнати на слънцето.
Нямаме търпение да видим отблизо Пръскалото. Водата идва от преспа, пробива скалите някъде много нависоко и поемайки надолу прилича не толкова на водопад, колкото на разпилeните коси на самодива. Приказно е! Имаш чуството, че водата извира от облаците и че през мрежа, извезана от перлeни капчици и небесни нишки, всеки миг ще видиш къпещи се самодиви. Повече от сигурна съм, че Ботев ги е видял! Мисълта за Ботев, за неговите самодиви ме обсебва напълно. Ето, усещам и босите им стъпки,а гората шуми, вятърът повява...И Балканът наистина запява под съпровода на сто виоли, тромбони и чинели. Замираш! Не знаеш на кой свят си! Навлязъл си в друго измерение!
Планината е открехнала от тайнствата си - позволила е да надникнем там за малко, но достатъчно, за да ни подсети, че трябва да се променим, да станем други, по–човечни. Да не бъдем безразлични и мрачни. Да не бъдем безучастни. Да помним кои сме, от къде сме тръгнали. Да знаем накъде отиваме. Да сме горди с миналото си и по-уверени за бъдещето си. Да станем по-добри, духовно по-извисени, по-благородни, по- загрижени задецата и тяхното възпитание, по- полезни на себе си и на България.
Нощта минава в просъница. Утрото е бодро.
Надолу тръгваме в уречения час. Гората изтръсква последните капки роса от рамнете си. Спускаме се направо от върховете на буките около могъщите им стволове. Усещането е за друга гора, емоцията е друга.
Микробусчето ни чака. Гладни сме. Бирария в Калофер ли? Защо не! Хапваме и хайде за София. Дрямката ни натиска. Под клепачите се заизнизва преживянато.
Съзнанието благодари за пречистването, за събрания наниз от безценни бисерни капки.
