Ето и пълният текст на писмото от Петър Стоянов: "Прочетох отговора на Иван Костов до Надежда Михайлова, в който той заявява, че "досиетата и лустрацията бяха спрени и обезсилени от президента Петър Стоянов и от Конституционния съд". Бях изумен от това твърдение. При цялото неудобство, което изпитвам заради уважението си към институциите в страната, съм длъжен да кажа: бившият министър-председател на България лъже!
Като президент аз подписах укази за обнародването и на двата закона. Т.нар. "текст за лустрацията" в Закона за администрацията беше обявен за противоконституционен с решение на Конституционния съд - и то с изключително мнозинство, - след като аз вече бях подписал указа за публикуването му в "Държавен вестник" (указ №388 от 4 ноември 1998 г.).
Друг е въпросът, че преди приемането на закона аз пледирах пред Парламентарната група на ОДС против този текст, защото той не "лустрираше" нищо, а само хвърляше прах в очите на истинските антикомунисти в България. Нещо повече - тогава поставих въпроса вместо недоносения текст за лустрацията СДС да обърне внимание на приватизацията, тъй като това е главният лост за декомунизация на страната.
Вместо да забранява на бившите членове на ЦК на БКП да заемат длъжности в собствената му администрация, (сякаш ако някой беше поискал това, заявлението му не можеше да се хвърли в кошчето), Иван Костов трябваше просто да не дава възможност на бившите комунистически величия, ръководните дейци на Държавна сигурност и техните роднини чрез приватизацията да затвърдят икономическите си позиции и да получат нови лостове за влияние - както в крайна сметка се случи. И въпреки това мое мнение, аз подписах указа за "лустрацията", макар да знаех, че този текст е противоконституционен, неефективен и нечестен към действително пострадалите от комунистическия режим в България.
Абсолютна лъжа е и твърдението, че съм "спрял Закона за досиетата" - точно обратно, подписах без всякакво колебание указа за обнародване на Закона за достъп до документите на бившата Държавна сигурност (указ №306 от 4 август 1997 г.), както и изменението на същия закон (Указ №40 от 12 март 2001 г.), и той влезе в сила. Проблемът е, че се спъваше неговото прилагане. Кой можеше по онова време да направи това?
Отговора даде наскоро в едно интервю Методи Андреев, шеф на комисията, създадена съгласно този закон. Същият ми обясни навремето, че Иван Костов е заставил парламентарната група да постигне съгласие със службите по окончателния вариант на закона. Затова много от радикалните постановки за отваряне на досиетата от първоначалния проект не влязоха в окончателния вариант.
Иван Костов иска да създаде своя партия. Но нищо на този свят, включително и една политическа партия, не бива да се зачева в лъжа. Впрочем, вероятно мога да бъда обвинен в много "грехове" - но в сътрудничество и симпатии към бившия комунистически режим и неговите тайни служби - никога. А да бъда обвиняван от хора, които произхождат от комунистически семейства, които унизително са се молили да бъдат приети в Партията, а и днес продължават да бъдат в такова обкръжение, никога няма да допусна.
PS. Срам ме е, че вместо да обединим усилия и да работим съвместно за успеха на България, съм принуден да отговарям на лъжи и фалшиви обвинения, вдъхновени от хора, с които до вчера сме били заедно. Повече не ще участвам в тази недостойна игра. Дано хората, които толкова ни вярваха, някога ни простят за това!"
