Я сно е, че по-голямата част от студентите в чужбина, които не се справят, са мързеливи, без интерес към интеграция, слушащи чалга, с блян за завръщане в България (за още повече чалга).
Какво става с останалата част? Хора, заминали с твърдата идея да завършат, с интерес към приемната страна и културата й, със слаб интерес към чалгата и малките български затворени групички по общежитията. Хора, неброящи дните до следващото си прибиране в България. Не защото не я обичат, а защото смятат, че за момента 20-те години, прекарани в нея, им стигат и искат да й дадат малко свобода от присъствието си.
Един такъв човек, Жоро, излезе наскоро от ареста.
Бяха го хванали преди време да кара кола с невалидната си българска книжка. След това пропуснал да плати цялата глоба, както и не видял навреме писмото, в което пишело, че ако не плати в срок, полицията ще му гостува.
Не можал да плати веднага и трябвало да изчака два часа в районното, докато един приятел дойде с парите. От шест семестъра Жоро учи икономика, сега обаче е решил
Да зареже всичко и да учи фотография.
Може ли човек да се промени драстично, сменяйки държавата и средата, в която живее? Има ли начин тази промяна да бъде обяснена на хората, играли главна роля в живота му в България? Има ли шанс те да разберат?
Грубо казано, профилът на българския студент в Германия е следният: учи икономика или информатика, идва от семейство от средната класа, т.е. много бедни по немски стандарти, издържа се почти напълно сам.
Заветната мечта на цялата Жорова фамилия е "нашият Гошко да завърши и да почне в банка или в софтуерна фирма. Да направи кариера, че да можем да гледаме световното на плазма-екран".
Ама Жоро нито световно го интересува, нито плазма-екран.
Гледа ги от 3-4 години тук немците с беемветата, джакузитата и какво ли още не как все не са на кеф, мрънкат, мръщят се, подсмърчат, плюят по политиците.
Беемвето отпред свети като слънце, но те очи вече за него нямат - искат ново, по-сигурно и с плазма-екран - за да може детето да не блее през прозореца докато са на път, а да играе електронни игри.
Жоро чат-пат работи на пълен работен ден и вечер, като се прибере, слага една пица в печката и гледа немския Слави. На другия ден пак. Ходи често в банката и наблюдава как банковите служители съветват клиенти.
Банков служител е работа мечта, ако питате семейството му.
Жоро се мъчи да учи, но мотивацията му е доста слаба. Когато се обади до България, обикновено чува: "Колко изпита записа, колко изпита взе? Учи, учи, учи - златна специалност имаш!"
На Жоро обаче отвътре му се занимава с нещо креативно. Купи си камера и иска да снима. Мисли, че най-важното е да правиш това, което обичаш. Без значение дали си продавач на сирене или художник. Вярва, че
ако вървиш по своя път, дори финансовите проблеми ще се решат.
Един ден го решава. Край с икономиката и пълна концентрация върху фотографията. В семейството съответно - шок. Никой не иска да разбере "тази безсмислица".
Ти за мене си провален човек, коментира баща му. Жоро обаче от дума не разбира. Решил е да поеме пълна отговорност за живота си. В семейните призиви да бъде разумен, да се стегне и да престане с глупостите вижда само егоистичното поведение на хора, чийто план е провален.
С един замах е отнета възможността на родителите му да погледнат негова снимка с риза и вратовръзка и да си кажат: "Ето, отгледахме го и го направихме човек!"
Обаче има още един проблем - шести семестър е
и няма право да сменя специалност. Може да не му дадат виза. За това сега стиска палци на Станишев и се надява 2007 г. вече да сме в ЕС.
Доколкото е проучил, тогава българските студенти ще имат равни права с всички други от страните членки и ще може да смени специалността. В противен случай има няколко варианта:
1. Да се стегне и да продължи икономиката. 2. Да се върне в Ловеч. 3. Да скочи от някой мост. 4. Да се ожени и да започне фотография.
Дотогава ще чака, ще снима и ще се води студент.
