Има такава поговорка: „Ние откриваме колко ценна е водата, чак когато кладенецът е празен".
Тъжна гледка са пресъхналите кладенци. Още по-тъжна гледка е жаден човек до кладенци, пълни с отпадъци.
Сещам се една случка. Преди време, по време на снимки на документален филм, двама японци - мъж и жена, решиха да изчистят реката в малкото балканско градче, където се бяха преселили. (Нека кажем, че за местните жители реката отдавна се беше превърнала в бунище и никакви екологически сантименти не можеха да ги трогнат).
Донесоха японците големи найлонови чували, обуха гумени ботуши, сложиха гумени ръкавици и започнаха да чистят. Хората се чудеха: „какво им става на тия дръпнатите!" и не се сещаха да ги попитат дали имат нужда от помощ. А японците вадеха боклуците от реката и пееха. Мелодията беше японскa, текстът също, но думата „реката" произнасяха на български. После разбрах, че измислили песента специално за случая. Нарекли я бяха „Песен за водата в реката". Впрочем това подивно семейство пееше за всичко около себе си. Ако завалеше дъжд, пееха за дъжда. Ако видеха птиче, пееха за птичето. Веднъж отишли на полето, видяли магарешки бодил и толкова им харесал, че и за него съчинили песен.
Та, изчистиха японците онази част на реката, която минаваше през градчето и мисля, че ако тогава някой ги беше накарал да пийнат от нея, с удоволствие щяха да се съгласят. Защото това беше тяхната река, тяхната вода, попила информацията на позитивните им помисли и добро настроение.
По-късно разказвах тази история на приятели и не пропусках да разсъждавам на глас, какъв човек трябва да си, за да изчистиш една река, без някой да те е карал. Дали трябва да си научил преди това, че човешкото тяло се състои от 80 процента вода, и че да се грижиш за водата означава да се грижиш за себе си? Или трябва да си стигнал до простичката истина, че във водата се намира онази природна енергия и сила, която те държи на крака? Или просто трябва да си японец?
...
Няма ли годна вода, няма хляб. Няма сирене. Няма пасти и сладолед. Няма вино. Няма ли годна вода започват да страдат всички живи системи, докато животът спре. И това сме способни да предизвикаме само ние, двукракоходещите безперушинести. Защото сме насилници.
Вкарваме водата във водопроводни тръби, въртим я през филтри, деформираме я и изменяме нейната структура. Тя отново се връща при нас, но вече обременена с паметта за човешката лошотия. Кой би могъл да ни спре?
Кой би могъл да ни накара да повярваме, че сме в състояние да се подобрим и да се върнем към по-високото си ниво на съществуване, което някога сме изгубили?
Водата предлага да се огледаме в нейните очи и се замислим за духовния смисъл от присъствието ни на Земята. В замяна ще ни отговори със щедрост и търпеливост - тя е благородна.
Повредим ли водата, повреждаме себе си. Убием ли я, убиваме себе си. От нас зависи дали ще ни бъде приятел и ще забрави тормоза, който й налагаме, или ще се превърне в наш унищожител.
...
Не знам в коя част на света се намира днес японското семейство. Понякога обаче чувам тяхната „Песен за водата в реката" и нещата си идват на мястото.
