Спокоен слънчев ден. Вятърът галеше кестенявите ми коси. Тази сутрин отново станах и с нетърпение очаквах вечерта и приказките на дядо Илия, най- старият от всички жители на острова. Той бе единствения, който знаеше историята на стария свят. Сега нямах време да размишлявам за това. Чакаше ме по- важна работа. Скоро навърших седем години и като младо момче имах своите задължения. Всяка сутрин се събирахме мъжете от острова и отивахме да ловим риба. Това бе единствената ни прехрана. Жените от острова отговаряха всеки ден да има вода за пиене, перяха дрехите ни и готвеха рибата, която уловим през деня. Обичах да ходя с мъжете край брега на острова, защото всеки ден окена изхвърляше на брега странни предмети. Другите не им обръщаха внимание, но аз имах особен интерес към тях. За мен бяха хоби. Всеки път, когато морето изхвърлеше нещо на брега, аз го носех на дядо Илия и той си обясняваше как се казва и какво е било неговото предназначение. Иска ми се да видя този свят, за който толкова много съм чувал. Звучи ми така далечен и нереален. Той е като сбъдната мечта, която няма да видя. Дядо Илия ми разказваше как едно време на островите е имало същества, които са наричали животни. Но те не били като тези, които съм виждал. Имало е хиляди, милиони от тях. Обичах, когато ги описваше в детайли. Тогава си затварях очите и се опитвах да си ги представя, но със сигурност нямаха нищо общо с това, което въображението ми успяваше да пресъздаде в главата ми. Предния ден морето изхвърли на брега едно доста тежко нещо. Едва успях да го завлека до брега. Следобеда накарах дядо Илия да дойде с мен, защото ми бе нвеъзможно да го пренеса до неговата къща. Старецът с най- голямото удоволствие и искрена усмивка върху вече сбръчканото си лице ме последва. Когато стигнахме до мястото, където го бях оставил той възкликна: „О,Боже! Не бях виждал това от години. Това моето момче е радио. В онзи стар свят хората слушаха песни и истории през него. Нали знаеш как всяка вечер се събираме около огъня и най- гласовитите от селото пеят песни. Представи си, че те са на стотици километри в океана и не ги виждаш, но чуваш техните гласове, толкова ясно, както обикновено. Целта на този уред е да ги чуваш въпреки, че са толкова далеч от теб." Опитах се да разбера, да разчета израза върху лицето му. Определено се бе отнесъл някъде в миналото и си припомняше някоя красива случка. Така ми се иска да видя през неговите очи това, което той виждаше. За мое огромно съжаление бе невъзможно. Върнахме се в селото и аз заобиколих жените. Всеки път ми беше интересно да гледам как морската вода се превръща в питейна. Дядо Илия и неговите предшественици бяха построили някаква сложна машина, която преработваше водата. Наливаха морска вода през едната тръба и през другата потичаше питейна. Дядо Илия ми бе обяснил механизма, но аз така и не разбрах как работи този „уред". Той наричаше всички тези странни неща „уред". Защо имаха по две имена не ми беше ясно, но се надявах с възрастта да ми се изясни. Доколкото успях да разбера нещо бе, че водата се нагрява вътре в единия цилиндър, солта остава на дънотo, а след това парата се издига в другия цилиндър и там отново след като се охлади се превръща в течност и от другия край потича питейната вода. Солта, която се отделяше при този процес я използваха при готвенето. Осоляваха рибата, а когато улова бе по- голям я използваха да правят запаси за черни дни. На този остров времето винаги бе приветливо, но не винаги имахме добър улов.
Мина денят и настана пак тъмнина. Всички се събрахме около огъня. Вечеряхме, пяхме и се веселихме. Настъпи любимата ми част от деня - приказката на Дядо Илия за лека нощ. Вечер с нетърпение очаквах този момент, а след това прекарвах половината нощ в мечти и си припомнях всяка негова дума. Изумление и възхищения бяха най- малкото, което изпитвах към този човек. Всички се наредихме в кръг. Той застана посредата. Огъня огряваше лицето му. Бръчките по лицето му придаваха някаква тайнственост.Бялата му брада го състаряваше още повече отколкото той предполагаше. Но заговореше ли за онова време, очите му придобиваха друг вид. Издаваха, че още има искрица живот в това изморено тяло. Тази вечер бе различна. Дори преди да започне своята приказка, погледът му издаваше, че тази вечер разказът му няма да завърши с щастлив край.
Всички се умълчаха и се втренчиха в дядо Илия.Той пое дълбоко дъх, въздъхна и заговори:
Това се случи много преди повечето от вас да са били родени. Вашите родители бяха малки деца, когато това се случи и поради тазси причина едва ли си спомнят нещо. Преди много много години аз живеех в един свят много по- различен от вашия. Планетата Земя бе разделена на континенти. Континентът представляваше парче суша, където имаше хора, животни и растения. Животните не приличаха на рибите. Те бяха най- различни. Имаше такива, които едва се виждаха с просто око и такива, които бяха десетки пъти по- големи от мен. Растенията бяха като водораслите, които заобикалят острова, но те бяха закрепени към земята. Имаха си корени -- онова нещо, което ги крепеше към земята. Хората по земята бяха много.Бяха милиарди души и всички се различаваха едни от други. Едни бяха с тъмна кожа, други с много бяла. Имаше различни езици. Много от хората не се разбираха,както сега вие се разбирате. На различните места хората имаха различни езици, вярваха в различни богове. Въпреки всичко, това не им пречеше да живеят на една и съша земя. От време на време имаше битки и войни, където много от тях умираха, но рано или късно хората поумняваха и ги прекратяваха. Онзи свят бе необятен. Бе толкова голям и разнообразен, че ако човек реши може да прекара целия си живот лутайки се из тези земи и научавайки за света около себе си. Но хората създадоха най- голямото зло на света -- парите. Това бяха едни хартиики, които реално нямаха стойност. Намериха се сред хората такива, които да открият смисъл в тях и да пожелаят да трупат хартии. Смятаха, че така ще постигнат щастие. Човечеството започна да се развива. Пъровначално хората създаваха неща, с които си улесняваха живота, но манията на другите към хартиите намери начин да се разпространи върху всички останали. Хората престанаха да търсят начин да прогресирам. Започнаха да мислят как да трупат все повече и повече хартии. Създадоха машини и уреди, които започнаха да замърсяват природата. Убиваха животните и изкореняваха растенията. След себе си оставяха само пустош и разруха. Пренасели се земята и те започнаха да изхвърлят ненужните си вещи в океана. Но майката Земя се ядоса. Прати им бури и урагани. Земята започна да се пропуква, лава и пепел излизаха от нея. Те бяха символ на нейната болка и нейната разрушителка сила. Океаните се надигнаха и започнаха да заливат земите. Хората измираха един след друг. Не осъзнаваха какво са направили, че да я ядосат толкова! Това бе тяхната грешка. Винаги смятаха, че са прави и майката Земя няма да се обърне срещу тях. До сетния си дъх повечето не се разкаяха! Десетки успяхме да избягаме. Тези от нас, които се спасиха попаднаха на този остров. Този остров, който сега вие наричате ваш дом е всъщност плод на нашата безотговорност. Вие всеки ден стъпвате върху онова, което някога сме използвали и накрая сме захвърлили. Иронията е, че въпреки всичката си болка майката Земя ни предостави спасение -- Островът, създаден от собствените ни боклуци.Той се бе появил с течение на годините. Боклук след боклук се бяха впивали един след друг, докато един ден този остров не достигна размерите на една десета от един от континентите.Сега ,деца мои, вие сте наказани до края на живота си да не изпитате радостта да стъпите на твърда земя. Никога не ще изпитате радостта от това да чуете как птиците пеят или да видите красотата на дърво, разцъфнало през пролетта. Никога няма да усетите какво е да заровите краката си в пясъка или да изкачите планина, защото тези неща вече не съществуват. Не съществуват нито морета, нито реки, нито пустини. Вие плащате грешките на прадедите си и никога няма да разберете какво е пълно щастие. Дано майката Земя един ден ни прости и ви върне онова, което и отнехме,без да имаме това право. Вие се радвате на това, което имате, защото не знаете какво сте загубили.
Днес съм прекалено уморен. Утре ще продължа. Сега заспивайте и сънувайте сладки сънища.
Дядо Илия не пожела да продължи. Стана и с тежка походка, подпирайки се на една желязна тръба се насочи към мястото където спеше. Всички си легнахме. Аз заспах почти мигновено и на следвашия ден се събудих от писъците на жените. Дядо Илия бе починал през нощта. Традицията повеляваше да хвърлим безжизненото му тяло в морето, защото нямаше къде да го заровим. Така, както си отиде дядо Илия, така си отиде и стария свят с него.
