Но знам, че този Живот понякога е Смърт: по света хора умират от жажда или воюват помежду си за контрол върху водните ресурси. Можем ли да сторим нещо? Да, можем, защото в крайна сметка ние сме тези, които избират между Живота и Смъртта!
Обичам да седя на брега на морето! Да се взирам в синия безкрай, да чувам успокояващия ритъм на вълните, да усещам мириса на морска вода. Ах, копнея за тоя момент – когато страхът от могъщата природна стихия се слее в едно с очарователния унес от синия хоризонт. Омагьосан, хипно-тизиран, малко изплашен, аз не мога да откъсна очи от тази божествена красота.
Но знам, че там някъде – на морския пясък или в дълбините на морето – някой изхвърля своя фас, своето найлоново пликче, своята празна бутилка от бира, и най-вече: своето безразличие. Към безкрайното синьо море! Към другите! Към себе си!
Обичам да гледам тромавия, но изпълнен с достойнство ход на големите реки. Как нежно шумоли тръстиката, как плавно се издига в полет ято диви патици! А земята сякаш е отворила всички свои сетива, всяка своя пора, за да поеме живителния дъх на тези артерии – големите реки. Какво естествено величие, какъв завършек придават на света те!
Но знам, че величието и гордостта на голямата река са помрачени: от ужасяващо по своя размер изхвърляне на отпадъци и от безскрупулна експлоатация на водните ресурси. Когато замърсяваме своите собствени артерии и чистата кръв, която тече в тях, ние всъщност се самоубиваме. Безсмислено, абсурдно самоунищожение!
Обичам да наблюдавам отблясъците, които хвърля косото есенно слънце върху гладката повърхност на високопланинско езеро. Усещам по кожата си допира на леденостудената вода: чувствам се прероден. Каква радост за очите и душата е кристалната чистота на този планински оазис! Какво очарование се крие зад съвършената му несъвършеност! Колко пъти е пробуждал чувство на смайване и възхищение у съзерцаващия го.
Но знам, че тази високопланинска красота е застрашена. Не само от безразличие към проблемите й, но и от действия, добре обмислени и насочени към безмилостното експлоатиране на това общо за целия човешки род богатство.
Обичам летния дъжд – виждам как мощ, волност, нежност и простота се сливат в едно! А какво великолепие се крие в дъгата след летен порой! Каква хармония! Земята въздиша благодарно, а всеки един от нас се чувства пречистен.
Но знам, че някъде по света пада киселинен дъжд. Някъде пък изобщо не вали. Нима не ни стряска видът на голата, безрадостна пустиня? Нима не ни кара да се замислим, че водата, която пием и с която се къпем всеки ден, е част от един голям кръговрат? Част от едно цяло? Избирай...
„Обичам ли водата”? Задай си този въпрос. Аз знам какъв ще бъде твоя отговор, знам, че ти обичаш да пиеш вода, обичаш да седиш на брега на морето или на брега на голямата река, обичаш да се къпеш, да съзерцаваш прекрасното планинско езеро, обичаш летния дъжд, първия сняг...
Знам! Ти обичаш водата. Но лесно е само да обичаш. Трудно е да уважаваш, да поемаш отговорност, да правиш жертви за онова, което обичаш. Водата за теб е Живот, но и даденост, ресурс. Нещо! Така ти правиш своя избор: обичаш Живота, но избираш Смъртта.
Поеми своята отговорност към онова, което обичаш. Не бъди безразличен към проблемите му. Защитавай го! Жертвай се! Така истински ще го оцениш и ще знаеш дълбоко в сърцето си, че си избрал Живота. Защото водата е Живот, който побеждава Смъртта.
