През 2008 г. в 29 държави има затворени журналисти заради публикации онлайн. На челните места в класацията са Китай, Куба, Узбекистан - известни с проблемите си в областта на правата на човека и с най-контролираните медии в света.
2008 е първата година, през която най-голямата група от осъдените е заради публикация в интернет (45%). Следваща по брой е групата на журналисти от пресата (42%), единични са случаите на затворени журналисти от радиото (4%), киното (3%) и телевизията (6%).
Има логика. Комуникацията онлайн е все по-достъпна и предпочитана, в мрежата има все повече гласове. Освен това колкото по-контролирани са традиционните медии, толкова по-вероятно е конфликтите между граждани и власт да възникнат именно в интернет.
Бъдещето е на медиите онлайн
България не е между тези 29 държави. Но през изтеклата година индексите на свободата на словото показват нарастваща несвобода. Лошото функциониране на държавата се признава от всички с изключение на отговорните за лошото функциониране.
Парадоксално, нетърпимостта на Европейския съюз към ниската ефективност на управлението, липсата на резултати и интеграцията на хартия е по-висока от нетърпимостта вътре в страната.
Обществото остава относително пасивно, журналистиката не изпълнява в нужната степен критичната си функция. Между алтернативните гласове са много от гласовете в интернет.
Няма съмнение, новите медии в България не са влиятелни. Или още не са достатъчно влиятелни. Засега. Но това е временно. Те са инструмент на младите и на хората в активна възраст. Предоставят бърза информация, поради което значението им като източник на информация ще расте.
Последната кампания в САЩ показа скритата сила на комуникацията онлайн. Новите медии имат перспектива и това се разбира от управляващите. Очакваното нарастване на влиянието на комуникацията онлайн и у нас води до два ефекта.
Първо, властта иска да увеличи собственото си влияние в мрежата - щабовете на кандидатите вече работят за модернизиране на предизборните кампании през идващата 2009 г., като се използват възможностите на мрежата.
Второ, властта полага усилия да не допусне друго, критично към нея говорене онлайн.
Има ли геометрия по български
През 2008 г. България влезе в хрониките на несвободата онлайн с една история, в която има бандити, служби, публикации онлайн и нападение над журналист.
Още няма видимост какво точно се е случило, извършителят на нападението (квалифицирано като опит за убийство) остава неразкрит. Насилието е осъдително.
Но в тази история прозират къси нездравословни дистанции в триъгълника "държава - престъпност - журналистика". За бога, братя, това трябва да остава триъгълник!
Забранителните линии са пресечени. През пролетта специални разузнавателни средства, насочени срещу престъпността, осветиха корумпирани борци с престъпността. Появиха се данни за близки контакти между представители на държавата и подземния свят.
През есента се разбра, че се следят журналисти и МВР направи опит за кампания срещу анонимните сайтове. Големият скандал беше свързан и с факта, че държавната машина се е задействала, когато шефът на агенцията е поискал от подчинените си "да проверят откъде се генерира информация за критични към правителството медийни публикации, които притеснявали премиера Станишев".
Понеже притесненията на Станишев не са предвидени от закона като основания за подслушване и проследяване, беше лансирана тезата, че проследяването е заради "изтичане на елементи на класифицирана информация".
Никакви елементи не бяха установени. Неприемлива е и друга теза, според която държавата се занимава с интернет и предлага да няма анонимни сайтове, защото известна личност била наклеветена - когато по закон производствата за клевета са от частен характер.
Цялата работа завърши (ако е завършила) с уволнения в новосъздадената агенция за сигурност, но това не променя факта, че възможности за немотивирано подслушване и проследяване на журналисти засега съществуват.
Свободата онлайн е предмет и на много обсъждан през годината подзаконов нормативен акт, предвиждащ достъп до трафичните данни в интернет и данните за провежданите разговори. Засега това е разговор с продължения.
Кой петни България
Желанието да се ограничава критичното говорене не се отнася само до мрежата, нито е само български феномен.
По време на кампанията на Обама се видя, че за ограничаване на словото онлайн се използват всякакви средства, например имаше искания за прекратяване на разпространението на материали на опонента, които нарушавали авторски права.
Тук картината е сходна. Армейският вестник беше спрян от принципала си и обявената в медиите причина беше, че публикувал брой с логото на НАТО без разрешение на алианса.
Опетняването на България е друг основен аргумент, който се използва срещу критичното говорене.
Кой петни България: който краде или който казва, че се краде? И кой работи за България: който изнася данни за злоупотреби и корупция или който ги прикрива?
Родината не съвпада с правителството, още по-малко с отделни членове на правителството.
Непрекъснатото връщане към темата за опетняването и честта на родината от страна на управляващите имат за цел да държат будна автоцензурата и да не допускат силно критични оценки и анализи. Резултатите са налице - Европейската комисия написа, че автоцензурата остава валидна за българската журналистика.
Свободата не е даденост, тя се отстоява всеки ден
Съвременното право записва свободата на словото при основните права, но си оставя възможността за дълъг списък от ограничения заради защита на други обществени интереси. И каталогът от ограничения расте.
Няма кой да се грижи за свободата на словото в една държава, ако това не е грижа на нейните граждани. Изтичащата година дава противоречиви илюстрации в това отношение.
Наистина новите медии вече са активни по основни въпроси на политиката в най-широкото значение на думата - от екология до статуса на майките и децата и съдбата на градския център на София. Но вярно е и друго: несвободата може да бъде два вида - нежелана и желана.
Понякога журналистите търсят активно несвободата си, обвързват се конюнктурно, поставят се в услуга на интереси, различни от интересите на аудиторията. За съжаление желаната несвобода не отсъства от българския медиен пейзаж.
Свободата на словото не е даденост, тя си е наша работа. Да се възлагат надеждите и очакванията на Европейския съюз за защита на комуникационните права в България е прехвърляне на отговорността, поредна реплика на идеята за освободителя, така характерна за българското мислене.
