Tова беше най-странната война. Преди 1000 дни, на 20 март 2003 г., американските и британските армии започнаха кампания, която приключи няколко седмици по-късно със свалянето от власт на Саддам Хюсеин.
Изглеждаше толкова лесно. Президентът Джордж Буш обяви, че войната е свършила. Американската мисия е била изпълнена.
Изминаха месеци преди Вашингтон и Лондон да осъзнаят, че войната
не е приключила.
Фактическа тя тъкмо е започвала.
От всички 18 000 военнослужещи, убити или ранени в Ирак, 94% са пострадали или са загубили живота си след падането на Багдад.
Няма признаци, че изборите за 275-членния иракски парламент този четвъртък ще сложи край на борбата. Арабите сунити, ядрото на бунтовете, за първи път ще гласуват, но за прекратяване на огъня не се говори.
Един позив, разпространен в понеделник от групировка на съпротивата в Багдад, насърчи своите последователи да гласуват, но предупреди: "Битката срещу чужденците и техните привърженици ще продължи."
Това беше странна война, тъй като САЩ започнаха конфликта през 2003 г., за да променят из основи Близкия изток - най-размирния и опасен регион в света. Тя напълно се различава от първата война в Залива през 1991 г., когато главната цел на президента Джордж Буш-старши бе да прогони Саддам Хюсеин от Кувейт и да възстанови статуквото.
Имаше още една отчетлива разлика между двете войни.
Буш-старши положи огромни усилия да създаде международна коалиция под егидата на ООН, за да се бори с Ирак.
Точно обратното, неговият син явно се наслаждаваше на изолацията. Той превърна войната в Ирак в най-голямото изпитание за военната и политическата сила на САЩ.
Щатите биха водили битката сами, без Великобритания, която плътно ги следва по петите, и биха я спечелили сами. Те не се нуждаеха от съюзници нито извън, нито дори вътре в Ирак.
Бунтовниците получиха енергична, макар и прикрита помощ отвън, но в основата си бунтовете срещу американската окупация винаги се зараждаха в страната.
Разочарованието от освободителите обхвана иракчаните почти веднага,
след като американските войници превзеха столицата през април 2003 г. Жителите на бедните багдадски квартали заляха града, обзети от треска да рушат и разграбват. Всичко бе плячкосано, дори препарираните животни в природоисторическия музей.
Иракчаните хранеха големи очаквания от падането на Саддам от власт. Те бяха изтърпели 23 години на война и санкции.
Иракските въоръжени сили просто си събраха багажа и си отидоха вкъщи. Никой не искаше да жертва живота си за стария режим.
Вместо това се надяваха за пръв път да успеят да се облагодетелстват от плодовете на своите петролни богатства и да започнат да живеят като хората в Кувейт и Саудитска Арабия.
Вместо това американците наложиха колониален режим.
Те пренебрегнаха иракчаните и тяхното мнение. Иракски професионалисти с титли "доктори по философия" и владеещи свободно няколко езици се оказаха подчинени на заповедите на млади американци, чиято единствена квалификация бяха връзките с Републиканската партия.
Армията и силите за сигурност бяха разпуснати. 5-милионната общност на сунитите бе разгневена. Започнаха първите атаки срещу американски патрули и автомобили.
Винаги, когато посещавах мястото на поредната засада, виждах млади иракчанини да танцуват радостно около горящите автомобили. Към ноември 2004 г. вече бе започнала тежка партизанска война.
140-хилядната американска армия бе отчайващо зле екипирана за такъв конфликт. Веднъж видях американско артилерийско подразделение да се опитва да прекрати юмручен бой между иракски шофьори, които чакаха на опашка на бензиностанция.
Американците бяха домъкнали огромна гаубица с далекобойност 30 км, тъй като нямаха къде да я съхраняват.
Обликът на Багдад започна да се променя
Символът на новия режим беше бетонното заграждение - огромните препятствия срещу коли бомби, изглеждащи като гигантски сиви надгробни камъни.
Цели стени от тези бетонни блокове бяха издигнати около Зелената зона в центъра на Багдад, където американците и британците установиха своите главни квартири.
После дойдоха атентаторите самоубийци
Никой не бе в безопасност. Главната квартира на ООН бе превърната в купчина развалини. Същото сполетя и сградата, където се помещаваше Червеният кръст.
Всички иракски полицейски участъци и позиции на САЩ спешно бяха укрепени. В някои дни броят на атентатите надхвърляше 10.
По-късно те се разредиха, но станаха по-добре планирани - един атентатор се опитва да взриви бетонните стени, така че втори нападател да може да премине през тях и да достигне сградата, мишена на атаката.
Хората в Багдад и в Централен Ирак живяха в постоянен терор от атентаторите самоубийци, похитителите, иракската армия и американските войници.
Всички пътища към столицата бяха прекъснати от бунтовници или бандити. В страха си да не бъдат отвлечени децата им, по-заможните иракчани избягаха в Йордания, Сирия и Египет.
Срещу нападенията на араби сунити, американците все повече разчитаха на другите две големи иракски общности.
Шиитите съставляват 60% от населението, а кюрдите - 20%
Някои иракски лидери правилно доловиха американската дилема в Ирак. "Оставете ги да се опитат да управляват страната без нас и ще видят в какви трудности ще се забъркат - заяви един кюрдски лидер през лятото на 2003 г. - Тогава ще дотичат за помощ при нас."
Миналата година САЩ осъзнаха, че могат да ограничат, но не и да потушат бунта на сунитите.
Тази година Ирак бавно премина под управлението на един кюрдско-шиитски алианс, чиято власт вероятно ще бъде потвърдена на изборите в четвъртък.
В момента страната е необикновена смесица от различни условия на живот в отделните си части
Кюрдистан просперира както никога в историята си. В небето над градовете
му се издигат стотици товароподемни кранове.
В Багдад почти няма признаци за строеж, а по-богатите квартали често са
обитавани само от въоръжена охрана. Местните жители са избягали.
Оповестено в понеделник проучване на Би Би Си показа, че половината от анкетираните смятат, че Ирак се нуждае от силен лидер, докато само 28% посочват демокрацията като приоритет.
Би било грешка обаче да мислим, че иракчаните ще се съгласят на един и същ силен лидер.
Сунитите искат някой, който да постави шиитите на мястото им, а шиитите, от своя страна, също предпочитат силен водач, който да се справи със сунитите.
Иракчаните се отнасят скептично към политическите си лидери
Най-вероятно изборните резултати ще покажат, че по-голямата част от тях ще гласуват по етнически или религиозни съображения като шиити, сунити или кюрди.
Страната се превръща от унитарна държава в конфедерация
Все още няма признаци, че краят на 1000-дневната война приближава. Всеки месец в моргата в Багдад пристигат до 1000 нови трупове.
Новият Ирак се ражда, но потопен в кръв.
