Лека полека стигнах до моето си място, където
винаги ловях. Оставих въдиците и по стар обичай се изправих да зърна океана.
Гледка, която пълни душата и и ме зарежда то следващия риболов. О, Боже! Какво
да видя?! Океанът бълваше мъртва риба насреща! Краката ми се подкосиха. Устата
пресъхнаха. Побиха ме тръпки. Какво става? Недоумявах...Смъртта беше обхванала
водата. Моят океан, който ме хранеше с риба. Който лекуваше душата ми от
забързания делник. Сега изливаше само мъртва плът....която оставаше по брега. Беше
се разболял от неизлечима болест. Океанът. Който даряваше живот.
Започнах трескаво да събирам въдиците,
треперещ от видяното. В този миг видях някакъв предмет, плаващ на хоризонта. Отново се потресох, че нещо се движи сред
това мъртвило. Грабнах бинокъла. И що да видя? Куче върху сал! Да, сал, върху
който спокойно си стоеше куче. Потрепнах отново. Контрастът беше убийствен.
Сред мъртвия океан- живот!
Нямах време за повече потресаващи гледки.
Събрах въдиците и се втурнах с бясна скорост с колата към вкъщи. Нещо е
станало, бързо трябва да разбера какво. Разтърсих се в нета. От който умишлено
бягах тези дни.
Земетресение.„Фукушима". Авария. Радиация.
Смърт.
Земетресението не ме засегна. То е ежедневие тук. Но за другото едва ли. Бил съм в място далеч от радиацията! О, що за безумие е това? А мъртвата риба, която видях? А съсипания океан? Нямало опасност....
Събрах най-важните вещи. Натоварих ги в колата
и тръгнах. Накъдето ми очи видят. Тръгнах за някъде, където има живот. За да
спася и моя. Хората бяха убили толкова много живи същества във водата. С
атомната централа. Постижението на века! Символът на развитието ни. Ха! Или на
неговото унищожение?
Във времето, в което реших да се изолирам от
света и да не гледам новини, те сами бяха дошли при мен. Основната новина- ние
човеците сме измислили поредния начин, с който чудесно можем да се
самоунищожим. Измислили сме поредното творение, убиващо живота. Който ни е
създал, и от който сме частица.
***
Не съм мъртъв, но нещо в душата ми умря. Мина
много време от тогава. Океанът не се е излекувал от раната, нанесена от хората.
И стотици години ще са му нужни още.... Онова куче, което съзрях във водата,
попадна в новините. Оцеляло след земетресението и плувало с дни на сал из
океана....Но имало късмета да живее! За разлика от морските обитатели. Където
все още е сякаш бомба е паднала....
На километри от аварията нямаше живот във
водата.
О, спи
ли Бог, о Бог не види ли? Убиваме живота... Който е създал и самите нас.
Най-големият абсурд. Режем клона, на който
седим....Унищожавайки природата. А природата- това сме и ние. Хората.
