лЕКО

Н�з знам дали е по темата. Условията на предизвикателството обаче викат в съзнанието ми картини от лета, прекарани на село. Ето че с дядо сме на пейката под огромния орех, шишетата от лимонада дрънчат в ръцете ни досущ като чановете на стадото, което уморено се прибира от паша.

Щурците упорито шепнат каквото им е на сърце. Във въздуха се носи аромата на детството, мечтите, милувките на баба, играта на двора. На следната сутрин мирише на прясно окосена трева, близките оживено и сладко изричат истини за деня и живота, насядали край масата, после разходката търси пътека помежду надвисналите, отрупани с плод клони. Разгонените селски песове жадно лочат вода от ръждясалите канчета, чува се глъч на малчугани, някъде магаре напомня за себе си...

Такива белези на миналите дни избиват по мен с прочитането на „природа", „еко". Понеже природата - това са местата, които живеем с любимите хора.

Имам една приятелка - Деси - с нея ходим по мачове, с часове прелистваме книги по книжарниците, без да ги купуваме, с нея често мълчим заедно. С истински близките си хора човек може да мълчи, без да се притеснява. Същата тази Деси хвърля боклука си разделно - всеки път, всекидневно. Виждал съм торбичките, опрени на стената в квартирата й като наказани деца: стъкло, пластмаса, хартия.

Излизаме навън и тя ми казва, че винаги умира от кеф, като види отдалеч шарените туловища за разделно събиране на отпадъци. Започваме да подскачаме към тях като Дороти и тенекиения човек. Веднъж, помня, с нея пазаруваме в някакъв супермаркет и тъкмо е наш ред да плащаме на касата. Деси с апломб отказва предложеното от касиера найлонова торба и вади платнен сак, в който последователно тика разнообразни продукти. Тогава, признавам, хвана ме срам.

Озъртам се плахо и хапя устни, усещам подсмихващите се погледи отзаде ми, все пак опашката беше едно немалко ченгелче. Излизаме навън и усмивката й криви същата и на моята муцуна. Казва ми: „Яко, нали!?" Наскоро се оказа, че у нас все пак се пръкват ядра на гражданско общество. Някаква идея, в случая зелена, може да затегне около себе си група от хора, които някак да проконтролират властта, да стъпят добротворително върху гръдния й кош, да я убедят с ината си.

Става дума разбира се за ГМО. Очевидно в България зелената кауза е с добри перспективи. Оптимизмът диша чист въздух по форуми, блогове, инициативи, флашмобове... Лично аз тогава не можах да подкрепя демонстрациите. Не можах по лична вина - успивах се порядъчно, подценявах значението на случващото се, в известен смисъл бях малодушен. Човешката вина има тази особена склонност моментално да се изпарява, когато е изкупена с някакъв нищожен акт. Тогава, след последните протести пред парламента, когато хората вече пиеха чай в двора на университета, аз седнах сънен и гузен и написах текст на песен. Мелодията съвсем в реда на нещата заимствах от анимационното филме „Плодчетата". Същото, с което преди години, вече по тъмно в детската градина, чаках мама или татко да ме приберат у дома.

Същото, което ме запозна за цял живот с Кумба, Раничко и другите. Днес думите са следните:

Сладки ГМО храни
плод и зеленчук!
Барозу, Бузек, Мони Паси
ядат модифициран лук!

Деца сме на прогреса -
усмихнати хибриди
от най-различни генни смеси
и сипвай още пестициди!

Припев:
Ний сме вкусни ГМО,
пчеличките не кацат на цветя!
Любим те, лабораторийо,
весел е краят на света!

Не знам дали е по темата. Знам само, че природата - това са местата, мълчанията, бунтът и искрената обща вина, които живеем с любимите хора.