Н икой разумен човек не е против постигането на мир по Светите места. Аплодисментите или обнадеждаването изглеждат естествената реакция на препоръките на "Групата за проучване на Ирак", според които администрацията на Буш трябва "да действа решително" и "възможно най-бързо" да реши конфликта между израелци и палестинци.
Но в качеството ми на наблюдател отблизо на подобни опити през последните 15 години, не мога да реагирам по нито един от двата начина.
Чрез смесването на иракската бъркотия с палестинския проблем и твърдейки, че първият не може да бъде решен без решаването на втория, комисията "Бейкър-Хамилтън" придаде достоверност на един ръждясал мит - че основният проблем на арабския свят е положението на палестинците.
Тази лъжа е увековечена не само от хора като Саддам Хюсеин и Осама бин Ладен, които късно възприеха този лозунг, след като техните оплаквания - на Саддам срещу съседните страни и на Бин Ладен срещу саудитското кралско семейство - не спечелиха достатъчна тежест в арабския свят.
Тази мантра се повтаря като аксиома и в САЩ - в някои среди на Държавния департамент, в различни "мозъчни тръстове", от автори на редакционни статии и гости в неделни дискусионни предавания.
Наистина, в арабския свят настъпи голям смут, когато през 40-те години след гласуване в ООН бе създадена еврейска държава и войната превърна мнозина палестинци в бежанци.
После войната от 1967 г. остави под израелски контрол Западния бряг на река Йордан и ивицата Газа и живеещите там палестинци.
Обаче панарабизмът, който на времето превърна палестинската кауза в кауза на региона, отдавна е мъртъв, а арабските страни си имат в излишък собствени главоболия.
Докато изпращах в продължение на десетилетие кореспонденции от региона, рядко срещах сериозни възражения в стремежа си да накарам безпристрастно мислещи араби да признаят, че сълзите за палестинците, които се леят извън Газа и Западния бряг, са от крокодилски тип.
И палестинците най-добре от всички знаят това
Прокарването на заблудата, че бедите на арабския свят се коренят в палестинските нещастия нанася големи вреди.
Тя окуражава арабите да продължават да заобикалят своите огромни обществени и политически недъзи, като се крият зад Великото оправдание - Израел е виновен за всичко!
Разбира се, от време на време Израел наистина бе непоносим съсед, но Господ да им е на помощ на арабските лидери, пропагандатори и апологети, ако някога настъпи денят, в който арабско-израелският възел бъде разплетен.
Чудно как ще могат тогава да обяснят защо в Египет четирима от всеки 10 души са неграмотни; защо саудитските шиити (да не говорим за жените) са второразредни граждани; защо 11% от сирийците живеят под екзистенц-минимума; и защо йорданският крал може едностранно да разпуска парламента, както стори през 2001 г.
Или защо нито едно близкоизточно правителство, освен израелското и донякъде ливанското, не толерира свободата на събиранията и словото или
демократичните институции като критична преса и граждански сдружения, нито свободните и демократични избори.
Някой може да каже, че ако арабските диктатори бъдат лишени от Великото оправдание, те ще могат да обърнат по-голямо внимание на нуждите на съгражданите си.
Но защо те трябва да бъдат оставяни цинично да пробутват на своите народи израелския мит, особено ако чакането явно ще бъде доста дълго?
Комисията на Бейкър е напълно права в желанието си да види в близко, а не в далечно бъдеще една жизнена палестинска държава.
Но лековатите предписания на комисията към израелците и палестинците да закрачат в единен строй към нови мирни преговори прокламира друга устойчива фикция - че намесата на САЩ е ключът към пробива.
Това противоречи на реалната история на всичките три важни мирни споразумения на Израел с египтяните, палестинците и йорданците.
Всяко от тях бе постигнато в подходящия момент с решителната инициативност, но не на Вашингтон, а на местните лидери.
И в трите случая споразуменията бяха продукт на тайни преговори зад гърба на американците.
Договореностите от Осло се провалиха не поради провала на американската дипломация, а по-скоро заради провала на ръководството на Ясер Арафат.
Израелци и палестинци няма да постигнат мир, докато нямат смели и вдъхновени лидери, каквито те нямат, и докато не им омръзнат боевете, които не са им омръзнали.
Щом това време дойде, САЩ могат да подпомогнат преговорите, както е ставало и преди, но само ако възстановят репутацията си на разумен и честен посредник.
В миналото Вашингтон клонеше към страната на Израел, но не дотолкова, че това да е непоносимо за палестинците.
Президентът Буш превърна тази "склонност" в твърда политика
Той казва, че подкрепя палестинска държавност, но палестинците не чуват тези думи, а се взират в липсата на съчувствие у него към тях.
Те се хващат за безпрецедентното мълчание на Вашингтон, когато израелците реагират с несъразмерна сила; те се засягат от одобрението на Белия дом за определяните от него като "незаконни" селища по Западния бряг.
Ако Джеймс Бейкър е искал да подобри американската политика към палестинците, той може би трябва да прошепне тези неща в ухото на Буш, вместо да се докарва пред арабските страни със своя неуместен и донкихотовски мирен план.
