Слънцето пече убийствено върху изгубилата яркия си зелен цвят растителност, аз седя на брега и пламенно беседвам… чувствам се уверена, с позитивна нагласа, докато говоря на водата - на реката, на океана, на морето… ах, безкрайните водни богатства… бистрите поточета, езерцата от аквамарин, лазурните, спокойни язовири. Ту малка попова лъжичка, туко-що пропукала обвивката си, прави първите си гмуркания, ту някои тучни зелени водорасли се поклащат от плавното течението, образувайки красиви извивки по величественото водно було… каква екзотика, омайна величественост, вълшебство, а в какво се превърнаха водните съкровища… в нефтопроводи, рафинерии, а може би сметища? Искам заливите, лагуните отново да ме обгръщат с присъщата си ведрост, ободряваща свежест… обзема ме тревога... нуждаем се от нея… от водата… искам след години децата ми да нямат търпение да отпият от небесно сините водни поточета, без малките им беззащитни ръчички да уловят ту някоя пластмасова чашка, ту да се омърсят с петроления кошмар… искам поне веднъж да оценим това, което имаме - тюркоазна фантазия, оазис, покой, аква…
Тя е в нас… водата е в цялата ни същност… глътките въздух, които поемаме… тя е там… енергията, преобразувана от храната… тя е там… движенията на кръвта ни… тя е там… там е… може да ни види, чуе, усети… искам тя да има надежда и доверие, за да разкрие пред нас възхитителните си чудеса, за да сподели прелестните си съкровища… водата все още има вяра в нас и със сетни сили, макар тъжна и измъчена от човешката ръка, гледа само право нагоре и се уповава, че един ден ще се завърне на заслужения пиедестал…
Седя на края и гледам втренчено отражението във водата, но това не съм аз… отвръщам глава, гняв, тъга… сив облак грубо избутва слънцето… усещам дъждовни капки, по голите си ръце… изсипва се порой, който отмива потресаващия облик във водата… всичко спира за четвърт от минутата, сякаш водните струи имаха единствената цел да премахнат пъкления вандалски образ от красивата водна мантия… светлинните лъчи пропукват пепелявия, скучен облак сякаш пронизват сърцето му с острите си върхове… светлинната надделява, а фотосинтезата подема… най-накрая разноцветните водорасли, пасивния планктон и много други организми ще поемат кислорода, така нужен им за да съществуват… жалко, че не могат да вдишат от него, тъй като образувалия се нефтен „зид” отказва да позволи това, а и не допуска всичко да им се размине толкова „леко”. Освен, че ги задушава със своите катранени „ръце”, той ги трови със своите въглеводородни естества. Бавно и мъчително измират хиляди водни обитатели, неспособни да се защитят от безмилостните и безбройни отрови във водните басейни… жалко е, несправедливо… някой може и неодобрително да се почуди, за какво му е да се притеснява за смъртта на „някакви си” хиляди „чеда” на водата - риби и други. Ние, хората, обаче сме далеч по-зависими от тях и самата вода, отколкото можем да предположим. Рибите са най-пълноценния източник на редица изключително важни хранителни вещества, а без вода не може да протeчe нито една химична реакция, нито една молекула не може да бъде обменена....
Немислимо е да живеем сред водни басейни, които вместо да омайват със сините си прелести, са обект на подла подигравка… хора, умират всеки ден, не успявайки да достигнат до твърде ценната течност… устните им са напукани, кожата им е жилава и пресъхнала, а очите – изпити… те са съобщението към нас, облагодетелстваните…
Слънцето бавно напуска деня и потегля към дома си, отвъд Пирина, аз все още седя сгушила се в тревите… протягам ръка, за да ги погаля и усещам допир на роса по пръстите си… поглеждам и… растенията вече не са жълти, жадни за капка вода, а са изумрудени, красиви и напоени с безценната водородно-кислородна смес… поглеждам към реката и там вече няма отпадъци, нито разливи… тя ми се усмихва широко и смело… планетата Земя отново формира хармония, капка по капка…
* Моля, коментирайте конкретната статия и използвайте кирилица! Не се толерират мнения с обидно или нецензурно съдържание, на верска или етническа основа, както и написани само с главни букви!