Още през Античността, философът Хераклит е казал: „Всичко тече, всичко се променя”. Като че ли той е изстрадал бедата на днешния ден – капка по капка. Ние хората, сякаш винаги сме протягали ръка към недостижимото съвършенство на водните богатства. Винаги се стремим, винаги желаем, винаги се опитваме да достигнем до изворът на нашият живот. Реката, океанът, морето – те са изворът, който влива капка по капка живот в живота.
В Библията (в книгата към Еклесиаста) пише: „Вятър вее към юг и отива към север, върти се, върти се, в своя път и пак почва своите кръгообращения, всички реки текат в морето, но морето не се препълня: те отново се връщат към онова място, откъдето всички реки текат, за да текат пак”. Човекът на Новото време живее твърде механистично и като че ли е забравил, че природата има нужда от него, от неговата грижа и любов. Той налива океанът, морето, реката в пропукана чаша и те капка по капка изтичат. Обезденявайки водните богатства, той не си дава сметка, че обезценява и самия себе си и пресушава собствената си душа.
Водните богатства са цял един свят – свят на минало, настояще и бъдеще. Без водата животът би бил невъзможен. Дори тревичката вехне, ако не бъде полята. Когато човек изживява младостта си, той няма време да се замисли за нея. Увлечени във водовъртежа на наситеното ни със събития ежедневие ние се оставяме те да ни водят, сякаш пресъздаваме в модерни времена хегеловият „господар и роб”. Превърнали сме реката, морето, океанът в роби на нашите нужди. Но дори и робът си остава човек и трябва да се грижиш за него и неговото оцеляване ако искаш да продължава да ти служи. Така и ние трябва да служим на нашите водни богатства, ако искаме да ни служат и те. Животът на човека е шепа пълна с вода и колкото и да се опитваш да я задържиш тя все пак изтича между пръстите ти. Животът, както и водите, не могат да бъдат уловени, но могат да бъдат съхранени.
Водата като символ на живота е богатство, а човекът трябва да цени това богатство, защото така или иначе трудностите на ежедневието го обезценяват и пресушават капка по капка. Водата не може да измие калните постъпки на човешкото падение, но може да измие калните подметки на Човекът, работникът, творецът на природата, прибиращ се късно вечер в своя дом.
Водата е капка по капка любов. Необходимо е да я ценим и никога да не си позволяваме да я приемаме като даденост. Трябва да обичаме водните басейни, трябва да се грижим за тях, защото без тях животът ни е едно пресушено и празно корито.
Човекът трябва да бъде пазител на своята природа, защото реката, океанът, морето и всички други водни басейни са свързани в една система като извор на живот – буквално и преносно. И когато човекът се почувства твърде обеднял в хода на своето съществуване е достатъчно да отиде на брега на реката, да седне под величествената топола и да влива капка по капка вяра, надежда и любов в своя живот.
