Капка по капка

П�о �ок...пльок..пльок..пльок....капка по капка падаше водата от малкото отворче в огромната надвиснала скала. 123...124..125...126..броеше тихичко той, седейки на дъното на огромната бездна, в която беше попаднал. Нагоре се виждаше само слънчевите лъчи, които си пробиват път в мрака и достигат едвам едвам до него. Не можеше да се изкачи, беше паднал прекалено дълбоко, а стените бяха влажни и хлъзгави. Единствената му надежда бяха капките вода, които безспирно падаха и пълнеха мрачната дупка, която го беше хванала в капана си. Единствената му надежда беше, че тези капки ще напълнят дупката и той ще достигне повърхността, за да види отново небето и слънцето и реките и гората. Пльок..пльок..пльок продължаваха да капат капките, а той търпеливо да брои. Мислеше си колко могъща е природата, как може да го хване и за миг да го унищожи, мислеше си как няма да успее да се измъкне от зловещия й капан и в същото време силно вярваше в нея. Вярваше, че водата ще го спаси. На всяка десета капка той отделяше една за себе си, за жаждата си и за нови сили. Мислеше си как точно над него минава някое поточе, което с малкото си вода ще му помогне да излезне. Молеше се да завали дъжд, но силен и проливен, та да може то да потече, да стане по- буйно, по-пълно и да му изпрати още повече капки. Но слънцето печеше ,вече и той не знаеше колко дни. А как беше попаднал там ще попитате? Един ден чу, че някъде високо в планината има древно светилище на водата, откъдето извирала най-чистата, най-лечебната и вкусна вода на света. Той тръгна готов на всичко, за да я намери, защото знаеше, че ако тя стане негова ще е най-успелия и известен мъж, но докато разпитваше от човек на човек за този извор се обезнадеждаваше все повече. Никой не беше чувал или виждал подобен извор. Казваха , че е пресъхнал, че това са измишльотини, че някой много се подиграл с него, но той не се отказваше. И така веднъж стигна до едно от най-високите места в планината. Спря се и чу отнякъде тихо шумолене на река, на мъничко поточе. Тръгна след шума и толкова залисан да не изпусне от къде идва, не гледаше в краката си. Тогава усети как под тях изведнъж нямаше нищо. Дълго падаше надолу, дълго и дълбоко. Когато отвори очи дупката, през която се беше шмугнал изглеждаше толкова малка, че не можеше да си представи как е паднал през нея. И тогава чу капките...пльок..пльок..пльок. Минаха много дни, седмици, а може би дори месеци и никой не го намери, но и никой не знаеше къде е. Водата бавно и постепенно се увеличаваше, но му се струваше, че не помръдва. Мислеше си, че ще умре, но колкото повече от капките вода пиеше, толкова по- добре се чувстваше. Всяка десета капка му вдъхваше нов живот. Минаваха още много дни, дупката на скалата над него ставаше все по-голяма, все по- широка, а капките продължаваха да падат една след друга като в перфектно композирана мелодия. Той стоеше на повърхността на водата със затаен вече прекалено дълго дъх и чакаше да излезне на повърхността. Мислеше си през цялото време за водата, за тази толкова уникална субстанция, която може да бъде колкото добра, толкова и лоша. Мислеше си как заради нея е в това положение, как жаждата му да я намери, да я разбере и да я сподели го е довела до тук и как пак заради нея ще се освободи. Вече не искаше да казва на никой за нея, а и не беше сигурен това ли е тя. А капките продължаваха на падат. Унесе се в сън. Сънуваше как огромна вълна го залива и го завърта и си играе с него по много жесток начин. Сънуваше дълго, изпаднал в някакъв вид транс. Накрая водата го изхвърли на брега, но не на някой райски, красив плаж, а на място пълно с боклуци, кално и миризливо. Той се събуди. Дупката над него беше станала огромна, виждаха се клони на дървета, чуваха се птички и отново пльок..пльок..пльок.. Тези последни спасителни капки му се сториха най-бавни, но и най- мъдри. Той се замисли отново за водата, за природата, за небето, замисли се за семейството и любовта, замисли се за живота. „Нима има по-ценно от всичко това“, си каза тихо и много изморено. Продължаваше да отброява капките вода и вече дори не беше жаден. Чувстваше се толкова леко и свободно, усещаше въздуха над него, слънчевите лъчи вече докосваха кожата му, а вятърът си играеше с косите му. Остана съвсем малко. Пльок..пльок..пльок..подаде се на повърхността. Изпълзя настрани и легна на тревата. На очите му имаше сълзи, а на устата му усмивка. Изведнъж усети как вода го гали по краката и погледна. От дупката извираше прекрасна, чиста, светла, ухаеща на свежест вода. Тя тръгна надолу по склона и продължи, докато му се изгуби от погледа. Той стана и тръгна по течението. Дълго вървя по него и накрая стигна до дома си. Но той не беше вече негов, бяха минали много години и сега в къщата му живееше младо семейство, а от него там нямаше и следа.  Уморено тръгна по улиците на града. Докато минаваше покрай един магазин за техника се загледа в новите видове телевизори, компютри и какви ли още не джаджи. Всички телевизори бяха включени и  по всички канали имаше извънредни новини. Замърсените от човека реки, морето и океани бяха станали небесно сини, чисти и прекрасни. Природата разцъвтяваше. Хората ликуваха, че най-после отново ще могат да пият вода, радваха се и си обещаваха никога повече да не вредят на природата си, да не вървят срещу нея. Той  продължи надолу по улицата докато стигна до парка. Там под едно огромно дърво на сянка го чакаше свободна пейка. Той легна на нея, отпусна се отгоре й, усмихна се и заспа.