Статия на Ели Визел, носител на Нобелова награда за мир за 1986 г., професор по хуманитарни науки в Бостънския университет
(в. 'Интърнешънъл хералд трибюн', 22 август 2005)
През 1991 г., когато ракетите Скъд на Саддам Хюсеин падаха с оглушителен грохот над Тел Авив, някои палестинци танцуваха по улиците и по покривите на къщите си. Видях ги с очите си. Бях в Ерусалим и видях какво става в арабския квартал на Стария град.
Същото се случваше и по-късно, всеки път, когато терорист-самоубиец взривяваше бомба в автобус или ресторант. С тъга си припомням тези сцени по нов конкретен повод: тези дни видяхме същото да се повтаря и в Газа.
Сцените на самото изселване бяха покъртителни. Някои бяха непоносими за гледане. Разгневени мъже, плачещи жени. Деца, отвеждани или носени от войници, които също плачеха.
Нека не забравяме: тези мъже и жени бяха живели в Газа 38 години. Сменящи се правителства - и леви, и десни, ги насърчаваха да се установят там. В очите на близките си тези хора бяха пионери, чиято вярност към идеите трябва да бъде приветствана.
И ето ги сега, принудени да се откъснат от корените си и да понесат своите светини и ценни вещи, спомените и молитвите си, мечтите и покойниците си, и да тръгнат да търсят легло, в което да спят, маса, на която да се хранят, и нов дом, за да заживеят сред непознати.
Гледаме ги отдалеч на телевизионните екрани и по страниците на вестниците. Някои буйстваха и се държаха недостойно. Те обиждаха и удряха войниците, плюеха срещу офицерите - някои от които са герои с ордени, а всички са готови да дадат живота си за своята страна.
Но повечето хора реагираха достойно - със сълзи. Сякаш обединени от общо отчаяние, войници и изселници плачеха заедно. Дори толкова много, че някои коментатори ги упрекваха с думите: нашите днешни и утрешни воини не трябва да се поддават така лесно на емоции.
От чисто военна гледна точка операцията е успешна. За този резултат и за смелото решение да се стреми към бъдещ мир - дори на сегашната политическа цена, премиерът Ариел Шарон заслужава похвала. Но израелци и палестинци вече са изправени пред един и същи вопрос: А отсега нататък какво?
И тук съм длъжен да направя връщане назад. Според традициите, които следвам, цар Соломон наредил на евреина "да не ликува, когато врагът му търпи поражение". Не знам дали и Коранът не съдържа същото положение. Знам само, че това, което според мен липсва в тази затваряща се глава, е колективен жест от страна на палестинците, който трябваше да бъде направен, но не бе.
Нека да си го представим, ако желаете. Нека си представим, че виждайки сълзите и страданията на изселваните, палестинците бяха избрали да не изразяват шумно своята радост и гордост, вместо да организират военни паради с маскирани бойци, носещи автомати, и да стрелят във въздуха, сякаш празнуват голяма военна победа.
Представете си как президентът Махмуд Абас и неговите колеги дават този съвет на последователите си и те проявяват умереност, сдържаност, уважение и малко разбиране към евреите, които са се почувствали сполетени от злочеста съдба.
Те биха си спечели всеобщо възхищение. Някои вероятно ще ми кажат, че малцина евреи са се трогвали, когато палестинците са плачели след загубата на домовете си. Възможно е. Но колко израелци са ликували?
Така че, оттук нататък какво? Задълъжително е да има пауза. Трябва да се даде време на сълзите да изсъхнат и на раните да заздравеят. Да се бърза в този сложен момент ще е опасно. Всякакъв натиск отвън би донесъл отрицателен резултат.
Защо изричам тези предупреждения? Защото през май, по време на официална вечеря, дадена от йорданския крал Абдула Втори, разговарях с палестинския премиер Ахмед Корая и го запитах какво мисли за смелото решение на Шарон за Газа.
С едно махване на ръка той го отхвърли и презрително добави: "Всичко това не струва нищо, не значи нищо. Ако Шарон не започне веднага преговори за определяне на границите, резултатът ще бъде голяма катастрофа." Той наблегна на думите "веднага" и "голяма катастрофа".
Оптимистът в мен иска да вярвам, че думите му бяха думи и нищо повече. Защото Газа е само една глава от книга, която в крайна сметка трябва да разказва за мир.
(Превод от френски език - БТА)
