Ето някои от по-интересните части от статията. (Пълният текст е публикуван на български в government.bg)
"Самота ли? Цялата самота. Цялата и даже повече. Благодаря на Бог, защото живея в една изключително приятна къща, в която се завърнах след половин век отсъствие... Всичко е чудесно. Но се намирам в положението на монах, без да искам да засегна някого, разбира се. Тотално сам. Това е толкова сложно и имам толкова много работа, че отново съм благодарен, защото вечер падам като мъртъв в леглото и даже нямам време да размишлявам върху бедите си. Всеки разумен човек знае, че да носиш подобен кръст е нещо грандиозно. На моята почетна възраст, която вече е пенсионна, да оставя всичко така изведнъж... Нищо, нито едно от така наречените предимства на властта не може да ме съблазни. Всичко това ме обрича на една голяма самота".
Думите на Симеон отекват в огромния кабинет, където прекарва дните си от една година насам министър-председателят на България. Усещането за далечината и самотата, от които се жалва, обземат веднага наблюдателя. Нито масата, изпълнена с книжа и сувенири, нито столовете, предназначени за посетителите, нито големите прозорци, през които нахлува светлината на знойното българско лято успяват да изпълнят пространството, което може би е по-подходящо за тържествени актове от една друга епоха. Царят-политик сякаш се изгубва в този величествен дворец, който напомня колосалната съветска архитектура, но думите му придобиват пълния си смисъл.
Симеон изглежда уморен. Току-що е ръководил изтощително заседание на Министерския съвет, което е продължило през цялата сутрин. Видели са го много рано да влиза в залата за заседания на Министерския съвет. Не може да се каже, че той улеснява работата на фотографите. Отбягва да гледа право в обектива и в същото време разполага внимателно върху масата обемната папка на ръководител на правителството. Разисква някои неща с най-близките си сътрудници преди да изчезне за минути през една странична врата. Може би в търсене на няколко мига самота? Сякаш има желание времето, отстъпено на пресата, да свърши колкото може по-скоро. Наблюдателят от своя страна, не може да не помисли за иронията на историята. И да не си представи, че в същия стол, който сега заема представителят на българското царско семейство, превърнат неочаквано в политик-демократ, е седял в продължение на 35 г. Тодор Живков, лидерът на един от най-мрачните режими на изчезналия комунистически блок. Даже нещо повече от ирония! Тези парадокси на историята непрестанно витаят над нашия разговор.
- Как Ви наричат тук съотечествениците Ви: Симеон II, царят на българите или просто гражданинът Симеон...?
- Обикновено ми казват: господин премиер... Има хора, които ме наричат само царят, защото такъв са ме знаели през целия си живот. А има и много, които не са знаели за съществуването ми до 1989 г. Но това е като всеки един прякор, може да се счита като прякор, изпълнен с обич... Титла ще ми бъде признанието за работата ми...
Министър-председателят, на 65 годишна възраст, живее "по монашески" във възобновения дворец Врана, разположен в една гора, близо до българската столица София. Там е починал през 1943 г. баща му, Борис III, който според разказите на някои хора, е бил отровен от Хитлер. В него е живял малкият Симеон, който става цар на 6-годишна възраст. Близо до полската резиденция са били екзекутирани неговите трима регенти и от нея през септември 1946 г. са заминали в изгнание майка му, царица Йоана, сестра му, Мария Луиза и самият той, "поканени" да направят това от съветските войски, които са окупирали страната след световната война. Семейството остава за кратко време в Египет, преди да приеме поканата от режима на Франко да се установи в Мадрид. Това става на 20 юли 1951 г.
След години, на 25 май 1996 г., след 50 годишно отсъствие, Симеон прекарва първата си нощ в двореца Врана, който по времето на комунистите е бил превърнат във филмова площадка. Тази нощ той прекарва в безсъние, а на сутринта заявява: "Затварям кръга". И сега го питаме: "А реставрацията на монархията ли ще бъде пълното затваряне на кръга?" "Не, това няма нищо общо" - отвръща той. И продължава: "Кръгът представляваше завръщането и изправянето на една несправедливост. Но и това не е моята цел, нито пък разчистване на сметки или търсене на равносметка - не, нищо от този род. Вървя към същността, която е старанието ми да се подобри положението на моите съотечественици. Това е целта и мотивът, които ме вдъхновяват в изпълнението на една задача, която е доста трудна. И то, намирайки се на поста министър-председател, от който няма да спечеля нищо. Точно това е чудесно и то ми дава сили пред българите, пред мен самия и пред сътрудниците ми. На моята възраст, със семейството ми и след целия извървян път... да оставя всичко изведнъж... След като аз, от друга страна, съм роден в дворец, роден съм, както казват хората, с властта. Никой не може да подозира или да намеква, че правя всичко това с мисълта за някаква изгода. Напротив, правя го за Родината си."
Никой, нито ЦРУ, нито КГБ успяха да прогнозират падането на Берлинската стена през 1989 г. Никой, нито в България, нито вън от нея, не можеше да повярва, че един непознат цар в изгнание щеше да победи в парламентарните избори през юни миналата година. Онази първа победна визита през 1996 г., онази първа безсънна нощ, изпълнена със сантиментални спомени, която Симеон прекарва във възстановения дворец, са последвани от други посещения, спорадични и кратки. Посещения, които му послужват поне да опипа политическия и жизнен тон в страната. Обеднялата балканска нация е следвала политическа еволюция, сходна на други нации в региона след установяването на демокрацията: хегемония на екс-комунистите, преобразени в социалисти - в първите години -после, последователно редуване във властта с консервативните сили и накрая разочарование в обществото и отдалечаване от политическата класа, което в българския случай допринесе за появата на фигура като Симеон. Една странна и чужда фигура за много от хората в страната, които казват на улицата: "Той не е българин".
Даже той самият, изглежда все още не се е отърсил от изненадата на изборната победа: "Много политолози, хиляда пъти по-подготвени и по-мъдри от мен, не успяха да предвидят разпадането на Съветския съюз. Мислех си за това по време на неотдавнашната ми официална визита в Русия. Какво правя аз тук? - се питах - Възможно ли е всичко това, което преживявам? Надявах се само някой ден децата ми да можеха да видят страната, в която съм роден. Но самият аз..."
