Ингмар Бергман: Щастието е добро здраве и лоша памет

Легендарният шведски сценарист и кинорежисьор Ингмар Бергман почина на 89 години в дома си на малкия остров Фарьо, летен курорт в Балтийско море, особено популярен сред политиците в Швеция.

Името му ще остане в историята на киното редом до най-големите гении на това изкуство - Федерико Фелини, Акира Куросава, Луис Бунюел, Микеланджело Антониони.

Кариерата на Бергман започва през 1942 г. в театъра, който остава негова голяма страст.

От 1943 г. работи в киното - първоначално като сценарист, а след това като режисьор. През 1945 г. решава, че най-добри изразни средства му предлага киното.

"Да правя филми за мен е инстинкт, необходимост, като да се храня, да пия или да обичам", казва той.

Киното за Бергман се превръща в религия

Първата му работа за седмото изкуство е сценария за филма "Ярост" (1945). Той му донася международно признание. В следващия филм, по който работи - "Криза" (1946), вече е и режисьор.

Творческото му наследство е огромно. По сцените на Швеция и по света е поставил над 70 спектакли по произведения на класическата и съвременна драматургия, реализирал е редица постановки за радиото и телевизията.

След 1946 е заснел като режисьор 46 филма, главно по собствени сценарии.

Получава международен успех още през 50-те години на миналия век ("Усмивки от една лятна нощ", "Седмият печат", "Поляната с дивите ягоди"), но е признат за велик от съотечествениците си едва в края на живота си.

Спечелил е много фестивални отличия, включително Европейската филмова награда "Феликс" (1988) и "Палмата на палмите" на 50-ия юбилеен кинофестивал в Кан (1997).

Много от най-известните му филми ще останат в историята на киното като образци на съвършено владеене на психологизма и режисьорското майсторство.

Такива са "Седмият печат" (1956), получил специална награда на журито в Кан, "Лице" (1958, отличен на фестивала във Венеция, 1959), "Причастие" (1962), "Персона" (1965), "Шепоти и викове" (1971).

Трилогията "Като в огледало" (1961, "Оскар" за чуждоезичен филм), "Зимна светлина" (1962) и "Мълчанието" (1963) е смятана от мнозина за връх в кариерата му.

През 70-те години излизат филмите "Сцени от един семеен живот" (1972) и "Есенна соната" (1977).

Наричан женски режисьор,

той дава най-хубавите роли в кариерата на актриси като БритНилсон, Биби Андершон, Ингрид Тулин, Ула Якобсон, Лив Улман.

През 1982 г., след продължителен престой в Германия заради проблеми с шведските данъчни власти, Бергман снима "Фани и Александър" (1982), който получава четири награди "Оскар".

След този филм той обявява, че е приключил с киното.

След пауза от 20 години обаче отново застава зад камерата и снима "Сарабанда" за телевизията.

Бергман е роден на 14 юли 1918 г. в Упсала в семейството на лутерански пастор.

Получава строго възпитание, от което дълго се опитва да се освободи. Детството си описва като "мъчително и сложно". То оставя следи във всичките му творби, в които описва кризисни моменти в отношенията между хората.

През 1944 г. завършва факултета по литература и изкуства на Стокхолмския университет, след което започва да работи като театрален режисьор в Хелсингборг (1944), Гьотеборг (1946-1949) и Малмьо (1952-1958). От началото на 60-те години става режисьор в Стокхолмския кралски театър "Драматен", а в периода 1963-1966 е негов директор.

Бергман е възприеман като един от

най-некомуникативните режисьори

в света на голямото кино.

Доброволното отшелничество на Фарьо и редките му появявания в шведската столица са част от образа му на загадъчен, избухлив и непредсказуем гений.

На 80-годишна възраст той оправдава завръщането си в театъра и киното с думите: "Физически се уморих, но пък пустото любопитство не ме напуска."

След смъртта на последната си съпруга Бергман през 1995 г. още повече се изолира от света. На остров Фарьо, който е декор на много от филмите му, за него се грижат личен лекар, гувернантка и шофьор.

Ингмар Бергман се е женил пет пъти и има девет деца.

За живота си е казвал, че е "непоносим ад", а за щастието - че е "добро здраве и лоша памет".

"Той рядко вижда и децата си", коментира една от любимите му актриси и бивша спътница Лив Улман. Плод на неколкогодишната им връзка е дъщеря им Лин, която получи в Кан преди няколко години заедно с Улман почетна "Златна палма" за цялостното творчество на именития си баща.

Наградите са важни за тези, които се интересуват от успеха,

каза още през 70-те години Бергман.

Той почти винаги отказва в последния момент да участва в журита и дори да се появява при награждаване на филмите му.

"Мразя самолети, купища хора, скъпи костюми и светска суета," обяснява той. Животът му продължава да тече с книги на прочути философи и със стари грамофонни плочи с класическа музика.

Дори когато млади кинематографисти от Стокхолм публично го обявиха за пълен монополист, който жестоко и цинично налага свои проекти и протежета, той отказа да коментира.

"Като млад панически се страхувах от смъртта, признава Бергман. Криех се в тоалетната и се молех тя да подмине нашия дом. По-късно се стрясках от ужас, че умирам аз или жената, която обичам. Едва днес се отървах от този страх..."