Името му ще остане в историята на киното редом до най-големите гении на това изкуство - Федерико Фелини, Акира Куросава, Луис Бунюел, Микеланджело Антониони.
Кариерата на Бергман започва през 1942 г. в театъра, който остава негова голяма страст.
"Да правя филми за мен е инстинкт, необходимост, като да се храня, да пия или да обичам", казва той.
Киното за Бергман се превръща в религия
Първата му работа за седмото изкуство е сценария за филма "Ярост" (1945). Той му донася международно признание. В следващия филм, по който работи - "Криза" (1946), вече е и режисьор.
Творческото му наследство е огромно. По сцените на Швеция и по света е поставил над 70 спектакли по произведения на класическата и съвременна драматургия, реализирал е редица постановки за радиото и телевизията.
Получава международен успех още през 50-те години на миналия век ("Усмивки от една лятна нощ", "Седмият печат", "Поляната с дивите ягоди"), но е признат за велик от съотечествениците си едва в края на живота си.
Спечелил е много фестивални отличия, включително Европейската филмова награда "Феликс" (1988) и "Палмата на палмите" на 50-ия юбилеен кинофестивал в Кан (1997).
Много от най-известните му филми ще останат в историята на киното като образци на съвършено владеене на психологизма и режисьорското майсторство.
Такива са "Седмият печат" (1956), получил специална награда на журито в Кан, "Лице" (1958, отличен на фестивала във Венеция, 1959), "Причастие" (1962), "Персона" (1965), "Шепоти и викове" (1971).
Трилогията "Като в огледало" (1961, "Оскар" за чуждоезичен филм), "Зимна светлина" (1962) и "Мълчанието" (1963) е смятана от мнозина за връх в кариерата му.
През 70-те години излизат филмите "Сцени от един семеен живот" (1972) и "Есенна соната" (1977).
той дава най-хубавите роли в кариерата на актриси като БритНилсон, Биби Андершон, Ингрид Тулин, Ула Якобсон, Лив Улман.
През 1982 г., след продължителен престой в Германия заради проблеми с шведските данъчни власти, Бергман снима "Фани и Александър" (1982), който получава четири награди "Оскар".
След този филм той обявява, че е приключил с киното.
След пауза от 20 години обаче отново застава зад камерата и снима "Сарабанда" за телевизията.
Бергман е роден на 14 юли 1918 г. в Упсала в семейството на лутерански пастор.
Получава строго възпитание, от което дълго се опитва да се освободи. Детството си описва като "мъчително и сложно". То оставя следи във всичките му творби, в които описва кризисни моменти в отношенията между хората.
През 1944 г. завършва факултета по литература и изкуства на Стокхолмския университет, след което започва да работи като театрален режисьор в Хелсингборг (1944), Гьотеборг (1946-1949) и Малмьо (1952-1958). От началото на 60-те години става режисьор в Стокхолмския кралски театър "Драматен", а в периода 1963-1966 е негов директор.
Бергман е възприеман като един от
най-некомуникативните режисьори
в света на голямото кино.
На 80-годишна възраст той оправдава завръщането си в театъра и киното с думите: "Физически се уморих, но пък пустото любопитство не ме напуска."
След смъртта на последната си съпруга Бергман през 1995 г. още повече се изолира от света. На остров Фарьо, който е декор на много от филмите му, за него се грижат личен лекар, гувернантка и шофьор.
Ингмар Бергман се е женил пет пъти и има девет деца.
За живота си е казвал, че е "непоносим ад", а за щастието - че е "добро здраве и лоша памет".
"Той рядко вижда и децата си", коментира една от любимите му актриси и бивша спътница Лив Улман. Плод на неколкогодишната им връзка е дъщеря им Лин, която получи в Кан преди няколко години заедно с Улман почетна "Златна палма" за цялостното творчество на именития си баща.
каза още през 70-те години Бергман.
Той почти винаги отказва в последния момент да участва в журита и дори да се появява при награждаване на филмите му.
"Мразя самолети, купища хора, скъпи костюми и светска суета," обяснява той. Животът му продължава да тече с книги на прочути философи и със стари грамофонни плочи с класическа музика.
Дори когато млади кинематографисти от Стокхолм публично го обявиха за пълен монополист, който жестоко и цинично налага свои проекти и протежета, той отказа да коментира.
"Като млад панически се страхувах от смъртта, признава Бергман. Криех се в тоалетната и се молех тя да подмине нашия дом. По-късно се стрясках от ужас, че умирам аз или жената, която обичам. Едва днес се отървах от този страх..."
