Чувствам се като затворник в този космически кораб, тръгнал да търси вода на други планети. Имам нужда да изпитам онова чувство на свобода и мир, което изпълваше душата и тялото ми когато се разхождах покрай онези райски кътчета с бистри ручеи заобиколени от пъстри, ароматни цветя и зелени дървета, в чиито корони пееха птици.
В космическата градина е някак тягостно. Не ромолят поточета, не подухва ветрец, не чувам капчици дъжд да падат върху крехките зелени листенца на дърветата. Птичките, свикнали на ден да прелитат километри не пеят, затворени в своя малък горски кафез. Животните изглеждат омърлушени и тромави. На всички ни липсва времето когато нашият дом- Земята- все още се наричаше Синята планета.
Учените предупреждаваха, че ако продължаваме нехайно да експлоатираме природните ресурси ще доведем Земята до гибел, а с нея щe загинем и ние. Сякаш се бяхме превърнали от разумни същества в диви зверове, които не можеха да разберат какво е кръговрат на живота, и че ако замърсим въздуха или почвата щяхме да унищожим и водата, и живите същества.
Ние продължихме да изхвърляме по 14 милиона тона токсични вещества в океаните всяка година, просто защото така беше по-лесно. Радиоактивният разпад от отдавнашни замърсявания още разпръскваше вредните си лъчения. Онова, което не умираше се израждаше в грозни и страдащи от недъзите си измъчени същества. Растителността залиня, а скоро и изсъхна с още неузрелите и сбръчкани плодове висящи по клоните. Фабрики и топлоелектрически централи по света не използваха наличната техника за пречистване на отпадъчните вещества и комините продължаваха да бълват серен диоксид, който се изсипваше под формата на киселинен дъжд и изгаряше растенията. От каналите изтичаха нечисти води и превръщаха морета и реки в природни лаборатории за синтеза на още по-страховити отрови, а през почвата се процеждаше мръсотията от бунищата, смесваше се с подводните реки течащи на километри разстояние и разболяваше посеви и хора. Водата смени цвета си и от тюркоазена стана сиво-кафява. Гигантски острови от боклуци се носеха по океаните и бавно гниеха през своето околосветско пътешествие, сеейки смърт. Продължихме да изпускаме огромни количества въглероден диоксид в атмосферата. Той се уталожи в морската вода и пъстрите коралови рифове се превърнаха в бели варовикови гробища, лишавайки милиони морски обитатели от подслон и храна. Климатът стана по-горещ. Реки, кладенци, язовири и езера пресъхнаха. С тях си отиде и животът наоколо.
Превърнахме Земята в безплодна пустина. Не остана капка бистра вода.
Много хора започнаха да се разболяват. Нямаха чиста вода за пиене, нямаше с какво да умият ръцете и телата си, нямаше какво да ядат. Птиците вече не пееха, а с отворени човчици плахо се скитаха в търсене на прясна вода и храна. Бавно и мъчително си отиде животът от нашата, някога красива синя планета.
А можеше да бъде различно...
Спомням си първия път когато видях Земята от космоса... Докато се издигахме високо над нея захласната се вглеждах в обширните океани, прозрачните небеса с пухкави бели облаци тук-таме обагрени от някоя пъстроцветна дъга, свежата зеленина на континентите отчасти позлатени от пустинните пясъци. Колко красиво бе. Но когато се отдалечихме достатъчно Земята на фона на безкрайната тъмна Вселена изглеждаше като миниатюрна капчица и тогава се замислих на колко много живот бе дала начало тая мъничка и неповторима синя планета с целебната си вода.
Аз съм тук сега. Дойдох от бъдещето да ви предупредя за гибелта, която ще ни споходи и да ви помоля: Дайте ми шанс да живея щастливо, да бъда здрава, дайте шанс и на себе си!
