Георги Господинов е сред наградените от "Дарик радио" по повод 10-годишнината на класацията "Политик и събитие на годината".
Той е един от най-интересните съвременни български писатели. Роден е в Ямбол. Завършил е българска филология в Софийския университет.
Още с първата си стихосбирка "Лапидариум", излязла през 1992 г, печели голямата награда за дебют на конкурса "Южна пролет".
Малко по-късно се появява и романът му наречен "Естествен роман". До днес той е преведен на близо 10 езика.
Неотдавна името на Георги Господинов попадна в класацията топ 100 на най-продаваните източноевропейски автори в САЩ, припомня Теодора Каролеева от "Дарик", която разговаря с него:
- Кое е според вас онова събитие, което най-силно е белязало изминалите 10 години, и което е било от значение за България?
- Това събитие траеше доста дълго. Това са преговорите ни с ЕС. Самото им траене беше много важно за България. Имаше и едно голямо чакане и търпение като фон на тези преговори.
- Вие сте участник в един проект - SpomeniteNi.org. Сайтът приканва всеки да разкаже своята история от соцвремето. Защо през 2005-а все още е толкова важно да се връщаме към онова време, да продължаваме да говорим за него?
- Защото реално никога не сме го обсъждали. Не сме си разказали историите, да го кажем направо. Решихме, че е много важно хората да проговорят.
Дори в семейството ние не сме си разказвали достатъчно
за хубавото и за лошото, за опашките за банани, за дъвките "Идеал"...
За такива конкретни неща. Защото, когато говорим прекалено общо за онова време много лесно се измъкваме. А когато се говори в детайли и в лично преживяно - за мен това е част от истинската история, ненаписаната история на социализма.
Ние нямаме съзнанието, че това време е свършило, защото не сме го разказвали. Онова, за което не се говори винаги може да се появи отнякъде.
Призракът на социализма може да се появи винаги. Не говоря за реставрация на социализма като строй, нова национализация, пази Боже, и такива неща.
Дяволът е в детайлите.
Дяволът е в остатъчни вкусове, в манталитет, в начин на мислене от онова време.
- Вие имате ли усещането, че управляващите сега се опитват да върнат някои от онези модели на поведение от годините на социализма?
- Нещата са по-сложни. Пак казвам, не става дума за директно връщане. Става дума, че онези модели, които дремят в много от нас и те лесно могат да бъдат извикани.
Става дума, че няма достатъчно съпротива срещу онези модели във всички ни. В хората, които сега виждаме по улиците, в нас самите. И това е големият проблем. Ако в нас има съпротива, никои не може да ни наложи тези модели. Проблемът на властта може да си остане само неин проблем, ако ние се съпротивляваме достатъчно.
- Мислите ли, че българската култура най-после случи на министър на културата в лицето на Стефан Данаилов? За последните 10 години сме имали много примери с обратен знак.
- Последните 10 години показват, че българската култура и съответното Министерство на културата са в много далечно роднинство. Те са много неясно свързани, мога да кажа почти несвързани.
В крайна сметка на живата българска култура й е писано да се развива въпреки Министерството на културата, въпреки институциите.
Има обаче нещо, което ми прави впечатление. Когато се говори за култура и за институции винаги се говори в минало време. Говори се за древна култура, за траки, за паметници на културата. За мен живата култура е нещо, което се случва тук и сега, а не нещо, което се е случило в друго време и в рамките на друга държава, дори не българската.
- Да поговорим за младите. Неотдавна имаше една анкета направена сред ученици в елитна столична гимназия. Като отговор на въпроса "На кого е стихотворението "Две хубави очи"? всички посочват Вапцаров. При пояснителен въпрос "Кой Вапцаров?"отговорът е "Къци". При това с абсолютна сигурност, че това е правилният отговор. Какво усещане поражда у вас един подобен факт на абсолютно незнание?
- Първо, не ме изненадва, защото и аз също преподавам от време на време. Второ, най-лесно е да обвиним младите, че не четат. Аз няма да си позволя подобно обвинение, защото то е като с писателите. Не вярвам на писатели, които казват "Нас не ни четат, следователно хората не четат".
Ами не е така. Вината е и в двете страни. Първо, ако ние преподаваме съблазнително този материал децата ще знаят, ще им бъде събудено любопитството. Защото в днешно време за тяхното любопитство се борят и по-интересни неща.
Важно е и семейството, разбира се. Ако не си наследил от своите родители една прилична библиотека, ако няма усещане, че четенето е важен акт, че
разгръщането на книга е важно...
Ако тези деца не са виждали родителите си да четат - е какво основание имат родителите да кажат, че днешните деца не четат? Я попитайте тези родители "Две хубави очи" от кого са? Добре де, сигурно ще си спомнят повече, но ще има доста гафове пак. Нещата са свързани, има наследство. Четенето се предава по наследство, според мен.
- Само преди няколко седмици вашето име влезе в една чудесна класация - топ 100 на най-четените източноевропейски автори в САЩ. Като личен успех ли приемате този факт или и като успех за България?
- Доколкото е на източноевропейски писатели го приемам като източноевропейски успех. Шегувам се. За мен е важно българският писател да се чувства европейски писател, в този смисъл не правя това разделение.
Тази класация е върху Amazon.com - най-сериозните разпространители на книги. Тя се мени спрямо закупените всеки ден книги.
- Какви са местата, до които вие сте достигнали?
- Около 20-ото място се въртя в тази класация. Бях на 17-о, 19-о, 24-то. Става дума за романа ми " Естествен роман", за неговия превод на английски.
Разбира се, че се радвам. Радвам се, защото това е български роман, писан е на български език. За мен част от успеха е, ако той стигне до читатели, които нямат нашия опит, не са попадали тука, а въпреки това са го разбрали.
- Вярно ли е, че единственото още нещо, което обичате точно толкова, колкото литературата е пчеларството?
- За мен пчелите са много дзен. Не мога да го обясня иначе, много са дзен. Имали сме като дете пчели и помня как баба ми викаше "мать, мать, мать" на пчелите. Така се примамва пчелата - майка.
После написах едно стихотворение, защото се замислих как това "мать" всъщност е индоевропейски корен на думата "майка". Баба ми, разбира се, си няма понятие от тези неща.
Но вижте как някак си нещата сами се случват. Така де... някой ден сигурно ще стоя в една къща, в един двор и ще гледам пчели. Струва ми се прекрасно това.
Между другото пчелите имат нещо общо и с думите. Ако имаше начин така да се примамват думите, да им викаме "мать, мать, мать" и те да идват... Щеше да е страхотно!
Има нещо общо между пчелите и думите. Не мога да го обясня и не искам.
