Според нея по чар най-много го наподобява претендентът за вицепрезидентския пост от Демократическата партия Джон Едуардс, информира в. "24 часа".
Самият Бил, който преди два месеца претърпя сърдечна операция, побърза да прелее от популярността си към кандидат-президента на демократите, като се включи в предизборните му митинги - макар според мнозина най-подходящата номинация за поста да е била неговата съпруга Хилари Клинтън, понастоящем сенатор.
Това е повод да напомним неотдавнашния коментар на вестник "Сан Франциско кроникъл", който заключи, че между Буш и Кери хората предпочитат... Клинтън - при все че на експрезидента не му се полага трети мандат.
В свят, изживяващ трудни времена и където решенията на един-единствен човек - президентът на САЩ - влияят върху живота на стотици милиони хора по цялото земно кълбо, е съвсем естествено светът да получава все повече думата в споровете кой ще спечели изборите на 2 ноември, писа преди няколко седмици Джулиет Терзиеф в "Сан Франсиско кроникъл".
"Изглежда някак нечестно, че не можем да гласуваме.
Това, което прави вашият президент, засяга и нас, така че би трябвало да се чува и нашата дума", пише неин приятел от Холандия в писмо по електронната поща.
С интернет, износа на работни места, глобализацията и борбата с тероризма гражданите на света са вкопчени заедно в ожесточена битка за общото ни бъдеще, коментира авторката и разказва:
"От България през Пакистан до Тайланд гражданите на света очевидно искат същото, каквото и нашия среден американски избирател - лидер, на който могат да имат доверие.
Докато актуалните проучвания на общественото мнение поставят Буш и Кери наравно или дават лека преднина на Буш, човека, когото светът иска да види в Белия дом, дори не участва в надпреварата.
Кой е той? Ето ви малко жокери:
Има готин южняшки акцент, чаровна усмивка, която може (поне временно) да обезоръжи най-ожесточените му противници, както и доказани пристрастия към боксерките и саксофона.
Въпреки всичките му кусури - на характера и политиката му - човекът, на когото светът се доверява и когото иска, е Уйлям Джеферсън Клинтън.
"И той е вършил злини, но създаваше впечатление, че действително се интересува от света и иска да го направи по-добър, по-задружен, макар че невинаги успяваше", смята Мохамад Умар, компютърен инженер в Дубай.
Според някои опоненти на Клинтън политиката му само е подхранила пламъците на тероризма и е замазала проблемите на външната политика, които се изостряха под погледа му, оставяйки на настоящата администрация незавиден товар. (А, и да не забравяме кашата в Сомалия).
Когато обаче стане въпрос за политици и избори, значение имат не непременно неговата позиция по абортите, изобретателността му в употребата на пурата или (не)участието му във войната във Виетнам.
У Бил Клинтън има нещо, което не притежават нито Джордж Буш, нито Джон Кери.
В очите на обществото той беше олицетворение на това, което светът харесва у Америка: светлата, наивна, но непоклатима вяра в американската мечта; готовност да захвърли сакото, да навие ръкавите и да се захване за работа с широка усмивка; непоколебимата увереност в доброто у човека и че всичко е възможно, дори някой да не притежава достатъчно от тази неуловима доброта.
Той може да се е преструвал, но именно такъв го виждаше светът, когато гледаше нашия 42-ри президент.
Клинтън представляваше не само най-страхотния експортен продукт на нашата нация, но и нашето най-мощно оръжие за сразяване на всеки враг - оптимизъм и надежда.
"Искаме да се върне истинската Америка - казва българската домакиня Елена Костодинова, припомняйки си последните две години. - Забавната, щастлива, силна и истинска Америка, не онази, от която днес се страхуваме."
Когато Клинтън имаше нужда да предприема рискована в международен план или евентуално непопулярна мярка - например да накара НАТО да излее цялата си въздушна мощ срещу Югославия в защита на Косово или да бомбардира предприятия в Судан заради атентатите срещу посолствата в Африка през 1998 г. - той очевидно го правеше с истинско чувство на съжаление и тъга, че в търсенето на справедливост (основателно или не) се налага употребата на военна сила.
Освен това Клинтън имаше нескрит респект към международните институции като ООН и към техния положителен принос.
Буш, обратно, демонстрира - особено в навечерието на войната в Ирак - рязко отдръпване от дългогодишни съюзници и международни институции.
Неговият принцип "тръгни сам" (стил, характерен за Дивия запад) и отношението "жив или мъртъв" всява страх у мнозина.
"Въпросът е дали искаш да сториш това, което трябва, поради грешните причини, по погрешен начин, или да направиш не това, което трябва, поради неоснователни причини, като лъжеш света - или искаш да опиташ да създадеш на хората по света, не само на американците, усещането за по-голяма сигурност и безопасност", смята Умар, компютърният инженер.
Според него Буш може да е силна индивидуалност, но отговорите, които дава на въпросите, са плашещи.
Кери явно не се котира по-добре в международен план, като изглежда - както обича да се изразява администрацията на Буш - склонен да сменя позициите си "като фурнаджийска лопата".
Той е по-добре от другата алтернатива, но не е Клинтън, признава Умар.
Опасенията, че войната срещу тероризма е поела в грешната посока извън границите на САЩ, са така натрапчиви, че засенчват грижите на хората за благосъстоянието на техните собствени интереси.
Например битката в Пакистан за вдигането на текстилните квоти и по-ниските мита върху износа едва влязоха в полезрението на гласоподавателите.
Всеки смята този въпрос за най-трудния, докато и Буш, и Кери по своему не успяват да отговорят на очакванията, казва военният експерт от Исламабад Мохамад Бохари и заключава:
"Дали някой от двамата ще успее да направи света по-сигурно място? Може би да, може би не, но никой от тях няма да накара множеството хора да се чувстват в безопасност."
