Мт тая.
Очи. Звезди.
Топъл южен вятър. Аз съм с него, аз съм в него. Летя към безкрайното небе.Сърцето ми е далеч от тук, в света на приказките, където всичко е по-добро. Далеч, далеч оттук. Бягам. Среднощна песен на птица ме носи на крилете си. Реалността не е за мен, аз не принадлежа на този свят.
Една капка пада върху лицето ми, целува устните ми и се скрива в меката тревата, върху която съм легнала.Красиво, нали? И толкова банално-всеки от нас го е правил. А колко от нас са затваряли очите си и дори и за минута са се опитали да си представят да не чуват, да не чувстват това? Колко от нас са се опитали да пренесат в бъдещето-без вятър, без птици, без трева, без звезди?
Усмивка. Защо трябва да се тревожим за нещо, което ще се случи, когато нас ни няма. Все едно да се тревожим за третата световна война, която ще започне след триста години.Е, аз имам една новина за вас. Тази война започна-войната с природата. И то отдавна. Започната не от нас, продължаваща в нашето време и завършваща (може би) някъде във „светлото бъдеще".
Тук няма пушки и войници, генерали и тактики, паднали градове и победа на военното поле. В тази война има само резултати и смърт. Ние я започнахме и ние сме победените. Но това не е най-лошото. Най-лошото е, че много малка част от нас го осъзнават.Не знам какво трябва да направим. Всъщност знам-да спрем.
Сега. Веднага. Отново звуча банално и се повтарям с хиляди хора преди мен, но моля, спрете! Спрете да унищожавате това, което все още имаме! Спрете да изхвърляте боклуците си навсякъде, спрете да сечете, да рушите, да убивате! Спрете да ни се смеете, когато си носим боклуците до кошчето! Спрете да ни гледате странно, когато ви правим забележка да си вдигнете „случайно изпуснатата" бутилка!
Поне за секунда, преместете очите си от парите навътре към себе си и се запитайте: "Това ли искам? Така ли искам да живея? Така ли искам да живеят моите деца и внуци?"Искам да споделя нещо лично с вас. Когато бях малко момиче, мечтаех да направя нещо голямо, нещо велико, което да промени света. Имах хиляди мечти какво ли може да бъде то. Но сега, вече порастнала, разбрах, че не е нужно да правиш велики дела.
Трябва съвсем малко-една добра дума; едно „До теб съм!", казано на приятел в нужда; простичкото „Обичам те!" на тъгуващата ти майка; пластмасова бутилка, изхвърлена в контейнера за рециклиране. Представяте ли си, че толкова елементарно нещо като думата „любов" или „Ти си глупак!", написани на лист хартия и залепени за чаша с вода, са достатъчно, за да промени молекулата й?
Тогава какво ли би станало, ако положим съвсем малко усилия за нещо по-голямо?Не знам дали знаете историята за стареца, който след буря се разхождал по брега на морето. Било залез слънце, небето горяло във последните ласки на слънцето, а вълните вече започвали да се успокояват в мирната прегръдка на прилива. Стареца се бил унесъл в мислите си и проблемите си, когато в далечината, видял малко момче, което хвърляло нещо в морето. Помислил, че са камъни. Когато се доближил, забелязал, че целия бряг е осеян с морски звезди. Детето ги връщало обратно във водата.
"Какво правиш?"-попитал възрастният човек. "Ти си само едно малко момче, не можеш да промениш живота!". Момченцето го погледнало, хвърлило следващата и му отговорило: "Е, аз току-що промених живота на тази морска звезда!"Много хора си мислят, че екомания значи да си вманиачен на тема чистота и опазване на природата, да се разхождаш с няколко фиданки в дамската си чанта, да правиш протести за всичко. Но изобщо не става дума за това. Екоманията е умението да се радваш на натурата около себе си, да виждаш красотата с очите си, да я почувстваш със сърцето си.
Всичко. Без значение колко имаш в портмонето си. Природата-такава,каквато е. Да се наслаждаваш на разлюлените от вятъра треви, да мечтаеш при вида на река, да изпращаш целувки на цветята. Да усещаш слънцето с дъбовите листа, да заспиваш под песента на хилядите малки буболечки, които си правят среднощни разходки. И да осъзнаеш, че нищо не е вечно, всичко е в този миг-точно като нас, хората, които живеем в очакване на смъртта. Но ние не умираме. Ние се прераждаме в нашите деца. И също като нас, хората, природата се преражда-във всяко ново листенце, птичка, стръкче трева. Неиното поколение. Поколение, което й отнемаме всеки час, всяка минута, всяка секунда...
И отново.
Мечтая.
Очи.Звезди.
Топъл южен вятър. Аз съм с него, аз съм в него. Летя към безкрайното небе.Сърцето ми е далеч от тук, в света на приказките, където всичко е по-добро. Далеч, далеч оттук. Бягам.И среднощен глас на щурче-то тихо ми шепне, че не всичко е загубено. Не и докато има поне един, който да се слуша в гласа на природата.
Източник:
netinfo
