Екология на безжичния разум

Като те заболи душата, и няма отпускане, докато не звънне телефонът. Или: звънне телефонът, и те заболи душата, та няма отпускане...

Някога и утехата, и мъката по този свят, идеха най-често по жицата. Днес е по-различно. Мислите и думите ни напускат медния кабел и се отприщват на воля в медийния ефир. Гъмжат около нас, преминават през телата и пространството ни, роят се около главите ни в очакване да бъдат уловени и разчетени; в очакване на своето въплъщение: чрез някой екран, слушалка, микрофон.

Тревожим се за чистотата на вода, земя и въздух. А те - пълни с нашите мисли и думи, които вълнообразно постъпват, вибрират, нагнетяват се под налягане и изпълват всичко. И нищо от това, че сме се справили с мазута, отпадъците и въглеродния двуокис; нищо от това, че сме почистили морето, почвата и атмосферата, ако не сме обърнали внимание на замърсителите-помисли. Всяко отровно изпарение, всяко осквернително петно, всяка атомна гъба, всяко човешко страдание водят началото си от някаква нематериална мисъл. Заредена в нечистоплътната си безплътност, тя произвежда своя първи взрив - изречената дума, звук, сигнал, тревога, кръв и дим...

Разбира се, че има и пречистващи, екологични мисли. Не тези, дето действат като пестициди, едновременно отравящи невинни буболечки и невинни хора. А чисти като кислород, с филтриращата сила на милиони бели камъчета в речното корито, които спират тинята.

Все мисли - как да различиш едни от други, когато си приличат тъй, както си приличат дъжд и киселинен дъжд?...

Най-силно замърсяване се причинява от нехайното размесване на разни чисти елементи. Например, чист нефт с чиста вода. Или чист въглероден двуокис с чист въздух. Или смесването на чисти добри помисли с чисти зли помисли. Да беше всяко нещо чисто за себе си, щеше да е по-лесно. Да не се смесваха и размиваха нещата едно в друго, нямаше да има такова замърсяване.

Видно е, че съществува пряка връзка между природната екология и екологията на нашия разум; между глобалното и персоналното замърсяване... Откъде минава оня вододел в разума, който разделя помислите - не само на чисти и нечисти, но първо на свои и чужди - дошли отвън, внушени? Това е важно да се знае, защото, като разграничиш своите отпадъци от чуждите, по-лесно почистваш около себе си...

Как да се ориентираш в оня стихиен поток, дето го наричаме комуникации: изливането и преливането на идеи, внушения, послания, емоции и информация. Съобщаването на утеха или на болка като онази, дето няма отпускане...

Понеже всичко това вече не иде по жицата, не чакай да звънне телефонът. Излез на балкона, задръж глътка въздух в дробовете си и затвори очи, за да не видиш в него прах и тежки елементи... Просто въздух от ефира. А под клепачите ти - никакъв друг образ, освен равната, оранжева светлина, която се процежда през прозрачната кожа.

Долавяш ли сега вибрациите на мисловните рояци? Едни отвън, а други вътре в теб - навсякъде. Тълпят се, чакат свойто въплъщение - в предмети, в тяло, в плът; в мазут, във вредни и полезни пари. Или в парѝ...

Екологичните сред тях са малко. Може би една, две, три. Но тези няколко екологични мисли - една, две или три - са силни да пречистят атмосферата, планетата и цялата вселена. Достатъчно е да ги уловиш и после - да ги задържиш в алвеолите си като глътка въздух. Не бой се. Най-сигурно ще ги познаеш по това, че те създават, въдворяват тишина.